— Ах, Ланселоте, ти ме предаде и ме обрече на смърт, готвейки се да напуснеш двореца на моя сеньор краля, за да се скиташ из чужди земи, откъдето няма да се прибереш, ако Господ не благоволи да те възвърне тук.
— Господарке — отвърнал й Ланселот, — стига на Бог да му е угодно, аз ще се върна далеч по-бързо, отколкото си мислиш.
— За Бога! — възкликнала тя. — Съвсем не това ми подсказва моето сърце! То ме прави най-злочестата жена на света и ме кара да понасям всички страхове, които една благородна дама може да изпитва заради един рицар.
— Господарке — отново се обърнал към нея Ланселот, — ще тръгна оттук само с твоето разрешение, когато и ако ти бъде угодно да ми го дадеш!
— Ако е моята воля, ти никога не ще напуснеш това място! — промълвила тя. — Но след като нещата са стигнали дотам и заминаването ти е неизбежно, върви и бъди страж и защитник на Оногова, Който се остави да бъде измъчван на истинния Свети Кръст, за да освободи човешкия род от вечната смърт! Той ще ти носи спасение навсякъде, където и да се озовеш.
— Господарке — отвърнал рицарят, — дано Бог ми го отреди в Своята височайша милост и благоволение!
Така Ланселот се разделил с кралицата и слязъл на двора, където видял, че съратниците му вече са яхнали конете си и за да потеглят, очаквали единствено него. Той се приближил към коня си, качил се на седлото, ала в този миг кралят забелязал, че Галаад е без щит и така, недостатъчно въоръжен, иска да се отправи в Търсене на Граала. Затова притичал до него и му казал:
— Сеньор, струва ми се, че не си напълно готов, след като не носиш никакъв щит, за разлика от всичките ти спътници.
— Господарю — отвърнал му Галаад, — за мен ще бъде истински позор, ако потегля оттук с щит в ръка. Няма никога да взема такова нещо със себе си, преди моята орисия да ми го е изпратила.
— Нека тогава Бог да те пази! — възкликнал кралят. — Принуден съм да замълча, защото няма как да бъде иначе.
Тогава бароните и рицарите възседнали конете си. Всички един подир друг потеглили по улиците на града и се отправили към градските порти. Несъмнено не сте ставали никога свидетели на толкова мъка и такъв неудържим плач, на какъвто се отдало цялото население на града, когато съгледало рицарите да се отправят в Търсене на Светия Граал. Измежду принудените да останат нямало барон — ни беден, ни богат, — който да не заплаче с горещи сълзи, защото заминаването причинявало всекиму мъчителна тъга. Ала това съвсем не се отнасяло до напускащите града: те изобщо не си давали вид, че се впечатляват от подобно нещо, и ако ги бяхте видели, сигурно щяхте по-скоро да си помислите, че са преизпълнени с щастие. Което впрочем си било самата истина.
Когато навлезли в гората недалеч от замъка на Ваган, рицарите се спрели пред един кръст и тогава монсеньор Говен се обърнал към краля:
— Господарю, достатъчно се отдалечихте ти и твоята свита, поемайте по обратния път, защото не е редно да ни съпровождате по-нататък.
— Обратният път ще ми причини повече мъка, отколкото този дотук — рекъл кралят. — Раздялата с вас е изцяло против моето желание, ала понеже виждам, че няма какво друго да направя, ще поема по пътя назад.
Тогава монсеньор Говен снел своя шлем, същото сторили и останалите му спътници. Кралят пък хукнал да прегърне и него, и всички негови спътници и барони. А когато отново надянали шлемовете, всички през плач и сълзи си отправили взаимното пожелание Бог да ги пази и се разделили: кралят се завърнал в Камелот, а рицарите навлезли в гората.
Препускали известно време из нея, додето не се озовали пред замъка на Ваган и не влезли в него. Неговият владетел Ваган бил човек, водещ добродетелен живот, а в своята младост бил един от известните рицари. Щом съгледал съратниците да навлизат в замъка му, той тутакси наредил да затворят всички порти и заявил, че щом Бог го е удостоил с честта да постави тези благородници под своя власт, той няма да ги пусне да си заминат, без да ги е зачел според силите си, и ги задържал едва ли не насила, накарал ги да си снемат доспехите и им устроил такава прекрасна и пищна вечеря, че всички изпаднали в почуда откъде се е сдобил с подобни богатства. Затова и късно през нощта се събрали на съвет, за да решат как да постъпят. В края на краищата стигнали до съгласие, че на сутринта, напускайки замъка, ще се разпръснат и всеки ще поеме по своя път, защото да вървят всички заедно, както досега, не ще е на добре и би могло да им навлече срам и позор.