На сутринта, още с развиделяването, всички съратници скочили от леглата си, надянали доспехите си и отишли да изслушат утринното богослужение в един параклис. След като църквата пуснала, те се качили на конете си, взели си сбогом с господаря на замъка и горещо му благодарили за оказаната им почит. Сетне напуснали замъка и се разделили, както били решили вечерта: едни потеглили в една посока, други — в друга, навлезли в гората било където била най-гъста, било където имало път или пътека. По време на раздялата дори онези, които мислели, че притежават възможно най-закоравели сърца и непоклатима гордост, плакали с горчиви сълзи.
Ала оттук насетне разказът замълчава за всички тях и заговорва единствено за Галаад, защото той бил в основата на цялото Търсене.
Галаад
И тъй, преданието казва, че след раздялата със своите съратници Галаад препускал три или четири дни, без да се натъкне на някакво достойно за споменаване приключение. На петия ден, някъде около часа на вечернята, пътят му го отвел пред абатство, населявано от бели монаси, и щом почукал на портата, местните братя тутакси наизлезли, помогнали му най-любезно да слезе от коня, тъй като разпознали в негово лице странстващ рицар.
Един поел коня му, друг го отвел в приземна зала, където го улеснил при снемането на доспехите, а когато Галаад облекчил снагата си от този товар, изведнъж се озовал пред двама от доскорошните си съратници от Кръглата маса: крал Бодемагю и Ивен Копелето. И те от своя страна, още щом го съгледали и разпознали, мигновено се затичали с протегнати ръце, за да го посрещнат и изразят радостта си, че отново са заедно. Двамата побързали да му се представят и когато и той ги разпознал, също изразил голямото си доволство, че е сред хора, които възприема като свои братя и съратници.
Вечерта, след като се нахранили и отишли да си отпочинат в близката овощна градина, тримата седнали под едно дърво и Галаад ги попитал какво ги е довело по тези места.
— Бога ми, сеньор — възкликнали в един глас и двамата, — дойдохме тук, за да видим, както ни дадоха да разберем, едно необикновено чудо: в абатството имало щит, който никой не можел да окачи на врата си и да го понесе, без било на първия, било на втория ден да го настигне голямо нещастие и той или да умре, или да бъде ранен, или да осакатее. За това именно и дойдохме тук — да се убедим дали тези приказки са верни, или не.
— Искам да го отнеса утре сутринта — доверително казал крал Бодемагю. — Така ще узная дали разказите за него са истина или измислица.
— За Бога! — изумил се на свой ред Галаад. — Наистина чудесии ми разказвате, ако премеждието е такова, за каквото го представяте. Ако вие не успеете да го вземете без никакви последствия, аз също ще се опитам да го отнеса, защото на всичко отгоре си нямам щит.
— Сеньор — отново в един глас заговорили двамата му събеседници, — в такъв случай ще го оставим на теб, защото сме убедени, че ти няма да претърпиш неуспех в това изпитание.
— Бих искал — отвърнал им Галаад — първо вие да опитате, за да съм сигурен дали онова, което са ви казали, е истина, или лъжа.
За това и се споразумели тримата.
Тази нощ Галаад и неговите другари били обслужени и задоволени с всичко, с което местните монаси били в състояние да им угодят. Особена ревност те проявили към Галаад, след като чули какво говорят за него двамата рицари. Настанили го да си легне в разкошно ложе — именно такова, каквото подобавало на човек от неговия сой, — а редом с него застлали постели и за крал Бодемагю и спътника му. Призори се явили на утринното богослужение, след което крал Бодемагю попитал един от братята къде е щитът, за който толкова много се говори из цялата страна.
— Сеньор — поинтересувал се божият човек, — защо ми задаваш този въпрос?
— Защото — обяснил Бодемагю — ще го отнеса със себе си, за да знам дали притежава могъществото, което му се приписва.
— Не ти препоръчвам да го отнасяш оттук — предупредил го монахът, — защото съм убеден, че няма да постигнеш нищо друго, освен да си навлечеш голям срам.
— Дори и така да е, искам да знам къде е този щит и от какво е направен.
Тогава монахът го отвел зад главния олтар на абатството, където му показал бял щит с пурпурен кръст на него.
— Сеньор — рекъл божият човек, — ето това е щитът, за който питаш.