Тогава Галаад поръчал да му донесат доспехите и когато това било изпълнено, Мелиан отново се обърнал към него:
— Сеньор, с Божията и твоята благословия ти ме произведе в рицарски сан и с това ме направи неизразимо щастлив. Знаеш, че според съществуващия обичай онзи, който е посветил другиго в рицарско звание, не бива да отхвърля първото желание на новопосветения, стига то да е достатъчно разумно.
— Истина е — отвърнал Галаад. — Но защо казваш всичко това?
— Защото искам да те помоля за една услуга. Моля те да не ми отказваш, понеже това е нещо, което няма да ти причини нищо лошо.
— Добре, обещавам, дори да понеса някакви неудобства.
— Безкрайно ти благодаря! — възкликнал Мелиан. — Това, за което ще те помоля, е да ми позволиш да те придружа в това Търсене, додето обстоятелствата не ни разделят, а ако след това случаят ни събере отново, да не ме лишаваш от своята компания, за да я предложиш някому другиму.
След което наредил да му доведат кон, защото искал да потегли на път заедно с Галаад. Така и било сторено и двамата напуснали абатството.
Препускали те през целия ден, а сетне — и през цялата седмица. Сутринта на следващия вторник стигнали до един кръст и открили, че върху дървото му е издълбан надпис, който гласял:
„Слушай, рицарю, който търсиш премеждия! Виж двата пътя, които тръгват оттук: единият — наляво, другият — надясно. По този вляво ти забранявам да тръгваш, защото реши ли някой реши да поеме по него, трябва да е изключително умен, ако иска да стигне до добър край. Ако пък поемеш по този вдясно, можеш тутакси да загинеш.“
Като прочел тези думи, Мелиан рекъл на Галаад:
— Благородни рицарю, за Бога, нека аз потегля по левия път, защото по него ще мога да изпитам моята сила и да разбера дали притежавам сърцатост и неустрашимост, необходими за спечелването на рицарска слава.
— Ако нямаш нищо против — отвърнал му Галаад, — по-добре аз да хвана левия път, защото съм убеден, че ще се справя по-успешно от теб.
Момъкът обаче му възразил, че по него ще тръгне или той, или никой. Така двамата се разделили и всеки поел по своя път.
Ала тук повествованието спира за малко да разказва за Галаад, а се насочва изцяло върху Мелиан и случилото се с него.
И тъй, разказът гласи, че след като се разделил с Галаад, Мелиан препускал известно време, докато навлязъл в стара гора, която не можела да се прекоси за по-малко от два дена и в която на следващия ден в първия час на деня излязъл на една поляна. По средата на пътя забелязал разкошно кресло, на което имало изключително красива корона, а пред креслото направо на земята били разположени множество трапези, отрупани с вкусни ястия. Мелиан впил смаян очи в това чудо, ала не бил привлечен от храните, а единствено от короната, която била толкова изящна, че под щастлива звезда би трябвало да е роден човекът, който имал правото да я носи пред своя народ. Тогава той я грабнал и си казал, че ще я отнесе със себе си. Надянал я на дясната си ръка и поел отново през гората.
Не бил изминал обаче много път, когато видял рицар, възседнал огромен кон, да препуска към него.
— Благородни рицарю — обърнал се новодошлият към Мелиан, — остави тази корона, защото не ти принадлежи! Знай освен това, че си я взел за собствена погибел.
Като чул това, Мелиан завърнал коня назад, защото му станало ясно, че няма как да избегне двубоя. Изправил се гордо той и възкликнал:
— Мили сеньор Господи, помогни на новия си рицар!
Тогава другият рицар препуснал насреща му и го ударил толкова жестоко, че копието му пронизало и щит, и ризница, и заседнало в хълбока му, след което го блъснал грубо и го хвърлил на земята. Мелиан паднал тежко по гръб, а острието заедно с част от дръжката останали да стърчат, забити в тялото му. Съперникът се приближил към младия рицар, снел короната от ръката му и му казал:
— Сеньор рицарю, пусни тази корона, защото нямаш право над нея.
Сетне потеглил натам, откъдето бил дошъл, а Мелиан, който нямал сили да се надигне, останал да лежи с мисълта, че е смъртно ранен, упреквайки се наум, че не е повярвал на Галаад и сам е станал причина да бъде сполетян от подобно нещастие. Докато бил измъчван от болки и угризения, край него се появил Галаад, който, следвайки своя път, се озовал на това място. Забелязал той проснатия на земята Мелиан и почувствал в душата си голямо съжаление, защото помислил, че е смъртно ранен, приближил се към него и го попитал: