— Аз съм един от придворните на крал Артур и от рицарите на Кръглата маса. Наричат ме Персевал Уелсеца.
Като чул името му, монахът изпитал голяма радост, защото много пъти бил чувал да се говори за този рицар. Примолил му се да остане до края на деня в манастира, уверявайки го, че братята ще го посрещнат на драго сърце. Персевал обаче му отвърнал, че го чака много работа и в никакъв случай не може да остане, а трябва незабавно да потегли на път. Затова поискал да му донесат доспехите, което и било сторено. Щом се стегнал и въоръжил, той скочил на коня, взел си сбогом с монасите и напуснал манастира, препускайки през гората чак до пладне.
Към обяд странстванията му го отвели в една долина. Там той срещнал двадесетина въоръжени мъже, които носели в рицарски ковчег тялото на наскоро убит мъж. Те го попитали кой е, а той им отвърнал, че е от двора на крал Артур. Тогава всички в един глас се провикнали: „Напред! Срещу него!“ Като видял какво става, Персевал се приготвил да се защитава с всички сили и се насочил към най-близкия от тях, ударил го така тежко, че го хвърлил на земята и повалил коня върху него. Не успял обаче да доведе действието си докрай, защото седмина от нападателите нанесли удари по щита му, а други пронизали коня му. Персевал паднал на земята и като храбър и доблестен воин, се помъчил да се изправи на крака, извлякъл меча си и се приготвил да се защитава, ала злодеите го връхлетели с такава ярост, че всяка съпротива изглеждала невъзможна. Нацелили го по щита, по шлема, зашеметили го до такава степен с градушка от удари, че нямало как да остане на крака и паднал на колене. Нахвърлили се върху него, обсипали го с удари и всеки миг щели да го убият, тъй като вече му били изтръгнали шлема и успели да го ранят, ако не бил Рицарят с червените доспехи, когото случайността довела на това място.
Като видял самотния рицар, паднал на колене и съпротивляващ се с последни сили срещу цяла орда неприятели, които налитат да го убият, той се втурнал срещу тях в пълен галоп, крещейки: „Долу ръцете от този рицар!“ След миг се врязал в тълпата с насочено напред копие, което стоварил върху първия срещнат с такава сила, че го хвърлил на земята. После, понеже копието му се строшило, извадил меча си. Развъртял се наляво и надясно, заудрял ги така мощно, че всички, до които достигнал, се озовали на земята. Страховитите му мълниеносни удари произвели такъв уплах, че у никого от нападателите не се намерил достатъчно кураж, за да му се опълчи. Точно обратното, всички се разбягали кой накъдето свари сред гъстата гора, така че пред очите му останали само трима: единият, който лежал на земята, ранен от Персевал, и други двама, които той собственоръчно бил обезвредил.
Щом се уверил, че всички са избягали и че Персевал не се намира повече в опасност, той препуснал и се изгубил в най-гъстата гора, сякаш не желаел в никакъв случай някой да го следва по петите. Като го видял да си отива, Персевал се провикнал подир него, колкото му глас държал:
— Хей! Сеньор рицарю, за Бога, спри за малко да си кажем две думи!
Добрият рицар изобщо не показал, че е чул Персевал, а изчезнал в пълен галоп, давайки да се разбере, че няма никакво желание да се връща назад. Персевал пък, който нямал под ръка кон, тъй като нападателите били убили неговия, се завтекъл с все сила подире му. Не след дълго се натъкнал на младеж, който яздел силен, строен и бързоног кон, а с дясната си ръка държал за поводите мощен черен жребец.