Някои авторитетни медиевисти10 обясняват интерпретаторското слово, дело на категорията Божи хора в творбата, с навлизане на алегорезата в един светски жанр, какъвто е артуровският роман. Под алегореза следва да се разбира тълкуването на алегории. Алегорезата е вид интерпретация, сходна с екзегезата — регламентирано тълкуване на библейски текстове11. Основания за присъствие на алегореза в Търсенето има само донякъде. Когато средновековните коментатори тълкуват алегорично Вергилиевата Едеида или Овидиевите Метаморфози, те държат сметка за конкретната фабула. Същата логика следва и библейската екзегеза като отчита историческия или буквалния смисъл на текста: така всички събития в библейските разкази са смятани за исторически достоверни.
С други думи алегорезата и екзегезата са надграждащи интерпретационни практики, които не игнорират буквата на тълкувания текст. През XIII век тези практики излизат от първоначалната си рамка. Алегорията престава да бъде запазена за творби от класическата Античност или за дидактични поеми с християнско съдържание и навлиза в светската литература12. Същото разширяване на полето на приложение наблюдаваме и при екзегезата. Така например в своя философски трактат Пир (1304–1307) Данте прибягва до библейската екзегеза, за да тълкува собствената си творба.
Търсенето на Светия Граал се отдалечава от алегорезата и от екзегезата преди всичко по това, че тук глосата, тълкуването игнорира напълно романното събитие — приключението. Какво вече отбелязах, ситуациите, в които попадат героите, сблъсъците с непознати врагове, от които излизат победени или победители, протичат като на сън и сякаш не оставят следа в тяхното съзнание. Случилото се започва да се случва тепърва само в обясненията на интерпретаторите. В този смисъл може да се каже, че единственото предназначение на събитието е то да породи някаква глоса.
Но глосата не е алегореза тъкмо защото не държи сметка за буквалния смисъл на събитието. Тя се различава от алегорията и по друга причина: за разлика от алегоричните творби, изградени около определени персонификации, в Търсенето на Светия Граал такива няма. Езикът на глосата е напълно откъснат от буквалното смислово равнище и няма за предмет фигуративни персонификации. Как да определим този езиков остров?
Тук е уместно да припомним част от разсъжденията на Михаил Бахтин за един вид нормативен език в романа, който той нарича авторитарно слово13. За разлика от романното слово на героите или на разказвача, чиято гледна точка произтича от определени интереси или от особености на характера, авторитарното слово се представя като надличностна истина, общовалидна като закон. Неслучайно носителите на авторитарното слово в Търсенето не са индивидуализирани — нямат собствени имена, не се отличават с физически особености, всички са в напреднала възраст, не изхождат от лични подбуди. Авторитарното слово бива огласено от типологизирана инстанция на истината, не от личности.
Авторитарното слово на интерпретаторите в Търсенето не влиза в смислов допир с фабулата на романа. Бахтин е доловил много точно неговата радикална другост по отношение на художествения контекст на творбата, в която се вписва: „Авторитарното слово изисква от нас безусловно признаване, то не е свободно усвояване и асимилиране със собственото слово. Затова то не допуска никаква игра с контекста, който го рамкира, игра с неговите граници, не допуска никакви постепенни и неустойчиви преходи и свободно творчески стилизиращи вариации“14.
Разделението между индивидуалното и авторитарното слово в романа не води началото си от Търсенето. Вълшебникът Мерлин е типичен носител на авторитарно слово: неговите предсказания или обяснения на събития също се представят като надличностни истини15. Авторът на Търсенето просто отива по-далеч в тази посока. Разделяйки словото на своя роман на индивидуално-събитийно и авторитарно, той постига невиждано до този момент напрежение между разказ и коментар. В това напрежение Цветан Тодоров долавя и един по-дълбок процес на оспорване на романното слово: „Своеобразен предшественик на Дон Кихот, тази книга [Търсенето на Светия Граал] обявява война на рицарските романи, а посредством тях — и на романа изобщо“16.
11
Средновековната екзегеза на библейски текстове протича на четири смислови равнища: историческо (или буквално), тропологично (морално), аналогично (сравняват се текстове от Стария с текстове от Новия завет), анагогично (търсят се кореспонденции на земни явления и реалности с отвъдното).
12
Най-вече с Раул дьо Удан и неговия
13
Връзката между Бахтиновото „авторитарно слово“ и езика на интерпретаторите в
14
Михаил Бахтин, „Словото в романа“,
15
Вж. например