Едва потънал в сън, и му се случило чудно приключение. Явили му се две дами: едната била възрастна, а другата — млада и красива. Те обаче не вървели пеша, а яздели два различни звяра: едната била възседнала лъв, а другата — змей. Персевал ги наблюдавал с голямо удивление, чудейки се как са успели да покорят две толкова страшни същества. Като наближили, младата дама се изстъпила напред и казала на Персевал:
— Персевале, моят господар ти изпраща поздрави и ти нарежда да се приготвиш колкото можеш по-добре, защото утре ще трябва да влезеш в битка срещу най-великия и страшен воин на земята. Ако бъдеш победен, няма да се разминеш само със загубата на един от членовете си. Ще претърпиш такива унижения, че ще бъдеш опозорен за цял живот.
На тези думи Персевал отвърнал:
— Сеньора, кой е твоят господар?
— Със сигурност най-могъщият човек на света. Гледай да се покажеш много храбър и уверен в себе си, ако искаш да излезеш с чест от тази битка.
След което изчезнала така внезапно, че Персевал изобщо не разбрал какво е станало с нея. Тогава към него се приближила дамата, която яздела змея, и казала на рицаря:
— Персевале, има много неща, заради които си заслужил моите упреци, защото си причинил немалко злини както на мен, така и на моите близки.
На което рицарят смаяно отвърнал:
— Сеньора, не мисля, че съм причинил зло нито на теб, нито на която и да било друга дама на света. Затова те моля да ми кажеш в какво точно се състои моето злодеяние, и ако съм в състояние да поправя стореното, ще изкупя на драго сърце вината си, подчинявайки се на твоето желание.
— Ще ти кажа, разбира се, каква е вината ти спрямо мен. В един от моите замъци известно време отглеждах едно животно, което всички наричаха „змея“ и чиято служба ми беше толкова полезна, колкото не можеш дори да си представиш. По случайност този змей отлетя вчера към тази планина и намери тук едно лъвче, което довлече до ей тази скала. Тогава се довтече ти, втурна се да го нападаш с меча си и го уби, без той да ти е сторил нищо. Кажи ми, ако обичаш, защо го уби. Причинила ли съм ти аз някаква злина, та да си отмъщаваш по този начин? Лъвчето твоя собственост ли беше, че да се сражаваш заради него? Животните до такава степен ли са лишени от правото на живот, че да ги убиваш ей така, без никаква причина?
След като изслушал онова, което дамата имала да му каже, Персевал й отвърнал:
— Сеньора, доколкото знам, ти не си ми причинила никаква злина и лъвчето не беше мое. Животните, летящи из въздуха, също не ми принадлежат. Ала след като лъвът е по природа по-благороден и по-високопоставен от змея и след като видях, че лъвът не е така пакостлив, както змеят, аз си позволих да го нападна и убия. Ето защо ми се струва, че не съм постъпил толкова погрешно, колкото ти представяш нещата.
На тези му думи дамата отговорила следното:
— Персевале, няма ли все пак да направиш нещо повече за мен?
— Сеньора, какво искаш да направя за теб? — попитал я той.
— Искам като удовлетворение за гибелта на моя змей да станеш мой васал.
Персевал отвърнал, че няма да го стори.
— Така ли? — възкликнала дамата. — Та ти вече си бил мой васал! Преди да се закълнеш във вярност на Своя Господар, ти принадлежеше на мен. И понеже вече си бил мой, преди да се подчиниш на друг, аз ти заявявам, че не си свободен от задълженията си към мен, нещо повече, уверявам те, че все ще те спипам беззащитен на някое място и ще те завладея отново.
Щом разговорът приключил, дамата изчезнала, а Персевал продължил да спи, крайно измъчен от това съновидение. Спал непробудно през цялата нощ, а на сутринта, когато се развиделило и слънцето изгряло, жилейки с жежките си лъчи лицето му, Персевал отворил очи и видял, че нощта е отминала. Надигнал се той от земята, седнал и вдигнал ръка да се прекръсти, отправил към Господ молитва да му даде съвет и просветление за спасение на душата. За тялото малко го било грижа, защото изобщо не вярвал, че ще успее някога да напусне скалата и острова, на който се намирал. Сетне се огледал около себе си, ала не забелязал нищо — нито лъва, който му правел компания предишната вечер, нито змея, който бил убил. Дълго време изкарал така в почуда какво ли е станало с тези животни.
Както бил потънал в невесели размисли, Персевал се загледал в далечината и видял кораб, който с издути от вятъра платна се приближавал право към мястото, където се намирал самият той и където очаквал да разбере дали Господ ще му отреди щастлива съдба. Корабът летял по морската шир, тъй като ветровете духали откъм кърмата му, озовал се много бързо в подножието на скалата и хвърлил там котва за голяма радост на Персевал, който от високото мислел, че вътре е пълно с моряци. Ето защо се изправил, грабнал оръжията си, стегнал се и заслизал от скалата с желанието да узнае що за хора се намират в кораба.