— Кълна се, че ще престана да вярвам в каквото и да е, ако този Галаад не е момчето, заченато от прекрасната дъщеря на богатия Крал Рибар, защото е направо изумително колко много черти от неговия и от нашия род притежава.
— Бога ми — отвърнал Лионел, — и аз вярвам, че е така, защото твърде много прилича на моя сеньор.
Дълго разговаряли двамата по този начин, опитвайки се да измъкнат нещо от устата на Ланселот, но каквото и да си казвали по въпроса, той не промълвил и думичка.
Накрая млъкнали и заоглеждали креслата, наредени около Кръглата маса. Забелязали, че на всяко от тях имало надпис: „Това кресло принадлежи на този и този.“ Продължили да ги разучават, додето не стигнали до голямо кресло, наречено „Опасното кресло“, и намерили върху него наскоро изписан надпис, който разгледали с любопитство и видели, че пише следното: „Изминаха 454 години от разпятието на Иисус до днес и в деня на Петдесетница това седалище трябва да намери своя собственик.“
Като прочели написаното, те си казали един другиму:
— Господи, какво невероятно приключение!
— Кълна се в Бог — рекъл Ланселот, — ако някой наистина иска да пресметне посочения в надписа срок от възкресението на Господ Бог до днес, той, струва ми се, ще открие, че денят, в който това място трябва да бъде заето, е настъпил, защото днес е Петдесетница, а от онова велико събитие са изминали точно 454 години. Затова бих желал написаното да остане в тайна, преди да се появи онзи, за когото това приключение е отредено.
Тогава останалите се наговорили да скрият надписа, като за целта донесли копринена покривка и я разстлали върху креслото.
Когато се върнал от църквата и видял, че Ланселот е пристигнал и е довел със себе си Боорт и Лионел, кралят много се зарадвал, поздравил ги с „добре дошли“ и дал знак да започне празникът — забележителен и великолепен, озарен от радостта на всички рицари от Кръглата маса, че двамата братя отново са сред тях. Монсеньор Говен ги попитал как са се чувствали след заминаването си от кралския двор, а те отвърнали:
— Добре, слава на Господа!
И това било така, защото през цялото това време били здрави и читави.
— Чудесно — възкликнал монсеньор Говен, — това е голяма радост за мен.
Сред възторзите на хората от кралската свита, които не можели да се нарадват на Боорт и Лионел след дългото им отсъствие, кралят наредил да слагат трапезите, защото било време за гощавка. Тогава обаче се изстъпил сенешал Ке и казал:
— Господарю, ако седнеш сега на трапезата, струва ми се, че ще нарушиш тукашния обичай, защото, доколкото си спомняме, ти никога не си сядал на трапезата по време на голям празник, преди пред очите на всички барони от твоя двор да е възникнало някакво важно събитие.
— Прав си — съгласил се кралят, — истина казваш, Ке! Аз винаги съм държал на този обичай и ще държа на него, докато мога. Но така се зарадвах на Ланселот и неговите братовчеди, които се върнаха здрави и читави в двора, че забравих за него.
— Затова ти и напомням — рекъл Ке.
Докато водели този разговор, внезапно в залата влетял прислужник и на един дъх изрекъл:
— Господарю, нося ти необикновена новина!
— Казвай бързо!
— Господарю, там долу пред твоя дворец се появи огромна канара, която отначало видях да плава над водата. Ела да я видиш, защото съм сигурен, че това е чудодейно събитие.
Кралят веднага слязъл, за да види това чудо, и когато стигнал до брега, съзрял канарата, която била доплавала и спряла на него. Тя била от яркочервен мрамор, а в нея бил втъкнат меч, наглед великолепен и богато украсен, а предпазителят на дръжката бил от скъпоценен камък, инкрустиран много деликатно със златни букви. Бароните заразглеждали надписа, който казвал: „Оттук ще ме извади само онзи, комуто ще принадлежа и който ще бъде най-добрият рицар на света.“
Като прочел тези думи, кралят се обърнал към Ланселот:
— Драги сеньор, този меч по право ти принадлежи, защото съм убеден, че именно ти си най-добрият рицар на света.
А той му отвърнал с горчивина:
— Господарю, със сигурност не ми принадлежи и аз нямам нито куража, нито дързостта да го докосна, защото не съм нито достоен, нито достатъчно доблестен, за да го притежавам. Така че ще се въздържа и не ще посегна към него. Защото инак, ако го пожелая, би било проява на истинска лудост от моя страна.