Калиш направи недовлна гримаса и се опита да спре словесния поток:
— Ама…
— Няма „ама“ — самолетът ни чака.
— А в какво ще се състоят задълженията ми?
— Ще ви бъде обяснено на място…
Все пак разпитът продължи до летището. Напълно безуспешно. Когато пристигнаха, Калиш вече беше съвсем сигурен, че си има работа с банда от мошенници и се опита да използвува последния си шанс.
— Дълго ли ще пътуваме? Не съм обядвал, а и ми се ходи до тоалетната.
Старецът го погледна с разбиране и до Калиш, достигна, че тази малка хитрост е абсолютно прозрачна за събеседника му.
— Тоалетната е зад ъгъла, а аз ще те чакам в тази кафетерия. Но само при едно условие — че ми дадеш честната си дума да се върнеш. Е, можеш ли да го направиш?
Калиш се замисли.
— Какво се очаква да правя?
— Все още не мога да ти отговоря, но мога да те уверя, че става дума за напълно почтен начин да си изкарваш прехраната.
Тонът, с който беше казано това накара Калиш да повярва.
— Добре, съгласен съм.
— А освен това си подисал и договор. Сега сложи ръка на сърцето си, закълни се в каквото вярваш, ако вярваш в нещо, и се връщай по-бързо — каза старецът.
Младежът въздъхна и обречено промърмори:
— Честна пионерска.
— Не се бави.
На летището наистина ги чакаше малък частен самолет. Старецът заспа веднага след излитането, пък и Калиш вече беше разбрал, че от него няма да получи никакво по-подробно обяснение. Трябваше да си отговори на някои въпроси и затова насочи вниманието си към пилота. Уви, и той беше особняк — непрекъснато подмяташе из устата си голямокалибрена пура, което правеше думите му съвършенно неразбираеми.
— Накъде летим?
— На-ее-д.
— Кога ще пристигнем?
— С-е-ед к-с-м-м ч-а-а.
Скоро се издигнаха над облаците и Калиш изостави опитите си да се ориентира. Оставаше му да се надява, че новият му работодател е помислил за всичко. Освен едно — неплатената такса за телефона за последните три месеца. Само да не го изключат…
Така и не усети кога е заспал. Като се събуди, часовникът му беше спрял. Разтри очи, погледна през илюминатора — ято метли тъкмо изпреварваше самолета. Зад всяка от тях се виждаше реактивна следа, но чудно: прическите на възрастните дами, които ги бяха възседнали изобщо не се развяваха от вятъра.
Потресен до дъното на душата си, Калиш не се стърпя и разбута стареца.
— А, да. Вещиците отиват на годишното събрание във Висшия Магьоснически Институт.
— М-м-ъ — вероятно потвърди пилотът. От устата му едва се подаваше парченце от пурата. Може и да не беше същата.
— Да, разбирам — промълви с половин уста Калиш, колкото да не изглежда пълен профан.
Още преди перките да спрат, до самолета изскърца със спирачките си открит спортен автомобил, боядисан в агресивно оранжево. От него изскочи мъж на средна възраст с посивели коси и разкошни къдрави бакембарди. Закръгленото бирено коремче пречеше на двуредното му сако от туид да се закопчее. На вратовръзката му беше кацнал жълто-зелен копринен папагал.
Мъжът разпери ръце и с делова крачка се запъти към Калиш, прегърна го фамилиарно и го завлече в колата.
— Вече сте сред свои. Аз съм Гатун, гранд-юнак. Как пътувахте?
— Добре, но…
— Всичко е под контрол. Първо отиваме в Административното управление да те регистрираме. После ще те настаним — Клубът ти отпуска персонален дворец с кула на седем етажа.
Гумите свиреха по завоите, зелена пръст хвърчеше из канавките.
Калиш беше сериозно заинтригуван — доколкото разбираше, току що му обещаха самостоятелно жилище.
— А кога ще започна работа?
Гатун се разсмя от сърце чак до върха на коремчето си.
— Работата не е вълк да избяга.
— Искаш да кажеш — не е заек да избяга.
— Искам да кажа точно каквото казах. Ако Червената Шапчица не го изяде скоро, имам предвид вълка, може и да успееш да се запознаеш с него. Откакто Заекът го наби, решихме да променим пословицата.
Калиш се накани да похвали шегата, но в този момент пристигнаха в Управлението. То изглеждаше като мрачен средновековен замък, обкръжен от високи зидове с бойници по тях.
— Стилно — изрази възхищението си Калиш, обаче другият не го слушаше.
— Слизайте и леко с вратата.
Преди да се запътят към входа Гатун огледа критично предницата на колата, извади от горното джобче на сакото си наситено бяла кърпичка и върна блясъка на никелираните части.
Подвижният мост беше спуснат, но на портата ги чакаше изненада — голям ръждив катинар, обрасъл с мъх и лишеи. Гранд-юнакът дори се изплю през зъби от досада.