Автобусът е почти празен, но все пак Пит сяда най-отзад. Така и не набира номера на майка си, защото телефонът иззвънява в ръката му. На екранчето пише „Мама“. Той дълбоко си поема въздух и натиска бутона за приемане на разговора. Тя заговаря веднага, без да изчака да ѝ каже здрасти.
— Къде си, Питър? — Питър, а не Пит. Лошо начало. — Трябваше да си тук преди час.
— Идвам — казва той. — В автобуса съм.
— Не лъжи, ако обичаш. Автобусът пристигна и замина. Видях го.
— Не съм в училищния, а в градския за Норт Сайд. Трябваше да… — Какво? „Да свърша една работа“? Звучи толкова абсурдно, че го напушва смях. Само че не е никак смешно. Напротив. — Трябваше да свърша нещо. Тина там ли е? Нали не е отишла у Елън или другаде?
— Отзад в двора е, чете.
Автобусът минава през участък, който е в ремонт, и се тътри убийствено бавно.
— Мамо, чуй ме…
— Не, ти ме чуй! Ти ли пращаше пликовете с парите?
Пит стиска клепачи.
— Ти ли беше? Кажи просто да или не. После ще обсъждаме подробностите.
Той отвръща, без да отвори очи:
— Да, аз. Но…
— Откъде ги взе?
— Дълга история. Остави парите, мамо, в момента са без значение. Един човек…
— Как така „без значение“? Бяха над двайсет хиляди долара!
На езика му е да я пита „Чак сега ли го разбра?“ но се възпира.
Автобусът продължава да се тътри през участъка в ремонт. По лицето на Пит се стича пот. Вижда петното кръв на панталона си — вече не е червено, а тъмнокафяво, но пак крещящо като вик: „Виновен си! Виновен си, виновен!“
— Мамо, затвори си устата и слушай внимателно.
Линда онемява, понеже е потресена. Не ѝ е говорил толкова грубо от времето на детинските си изблици на гняв.
— Един човек може да дойде вкъщи. Опасен е. — Не обяснява колко е опасен, защото иска да е бдителна, а не да изпадне в истерия. — Не вярвам да се случи, но е възможно. Затова повикай Тина и се заключете. След няколко минути съм при вас. Ще дойдат и други хора. Хора, които ще помогнат.
„Надявам се — си казва. — Господи, силно се надявам!“
38.
Морис Белами завива по Сикамор Стрийт. Дава си сметка, че животът му бързо се стеснява до една точка. Има само открадната кола, неколкостотин откраднати долара и потребността да се добере до тетрадките на Ротстийн. А, има и още нещо: временно скривалище, в което да се приюти и да прочете тетрадките на Ротстийн. Умира да разбере какво се случва с Джими Голд, след като успешната кампания за идиотския перилен препарат го изтласква на върха на камарата говна, наречена рекламен бизнес, и парите потичат като река към него. Дава си сметка, че тази му цел е налудничава и сигурно означава, че е луд, но това е всичко, което има, и то му е достатъчно.
Ето я старата му къща, в която сега живее крадецът на тетрадки. Малка червена кола е паркирана отпред.
— Заеби, нека да съм луд — мърмори Морис Белами. — Хич да не ми пука. Майната на всичко.
Мъдра философия.
39.
— Бил — казва Джером, — ще те разочаровам, но нашето птиче май е излетяло.
Ходжис се откъсва от мислите си и поглежда през страничното стъкло на мерцедеса, докато Джером шофира през Гъвърнмент Скуеър. На пейките има доста хора — някои четат вестник, други пият кафе, бърборят или хранят гълъбите, — но сред тях няма нито един тийнейджър.
— Не го виждам и на масите пред кафенето от отсрещната страна — докладва Холи. — Може да е влязъл да си купи кафе.
— В момент като този кафето ще е последното, което ще му дойде на ума — отвръща Ходжис и удря с юмрук по бедрото си.
— Автобусите между Саут Сайд и Норт Сайд са през петнайсет минути — обявява Джером. — Ако бях на неговото място, щеше да е истинско мъчение да стоя със скръстени ръце и да чакам някакви хора да дойдат да ме вземат. Ще предпочета да действам сам.
В този момент телефонът на Ходжис иззвънява.
— Мина автобус и реших да не чакам — съобщава Пит. Гласът му сега е по-спокоен. — Ще се видим у нас. Току-що говорих с майка си. Двете с Тина са добре.
Ходжис надушва нещо, което не му харесва.
— Защо го казваш, Питър? Защо да не са добре?
— Защото мъжът с червените устни знае къде живея. Навремето е живял в същата къща. Забравих да ви кажа.