— Мамо? — вика Тина и влетява в кухнята. На печката няма нищо. — Мам…
Някой я сграбчва през кръста — толкова здраво, че дъхът ѝ спира, — и я повдига. Бакенбарди дращят страната ѝ. Долавя киселата миризма на пот.
— Не викай и няма да пострадаш — изсъсква в ухото ѝ мъжът и тя настръхва. — Разбра ли ме?
Тина кима, но сърцето ѝ бие до пръсване и пред очите ѝ притъмнява.
— Не мога да… диш… — прошепва и хватката малко се отпуска. Краката ѝ стъпват на пода. Обръща се и вижда мъж с бледо лице и с червени устни. На брадичката му има дълбока порезна рана. Кожата около нея е подута и обагрена в черно-синьо.
— Не викай — повтаря той и предупредително размахва пръст. — Да не съм те чул да гъкнеш! — Усмихва се, но ако целта му е да я успокои, ефектът е обратен. Зъбите му са жълти. Приличат повече на вълчи, отколкото на човешки.
— Къде е мама, какво си ѝ направил?
— Майка ти е добре — изръмжава човекът с червените устни. — Къде ти е телефонът? Хубаво момиченце като теб сто на сто има мобилен телефон, за да си бъбри с приятелчета и да си пишат есемеси. В джоба ти ли е?
— Не… Горе е. В стаята ми.
— Да отидем да го вземем. Ще се обадиш на един човек.
42.
Пит трябва да слезе на Елм Стрийт, на две преки от дома си, и автобусът наближава спирката. Той тъкмо тръгва към предната врата, когато телефонът му иззвънява. Вижда на екрана усмихналото лице на сестра си и изпитва такова облекчение, че за миг краката му се подкосяват и е принуден да се хване за кожената дръжка.
— Тина! Идвам след…
— Тук има един човек! — изхлипва тя. Ридае толкова силно, че Пит едва разбира думите ѝ. — Промъкна се вкъщи! Той…
Гласът ѝ изчезва, в телефона се чува друг глас, който Пит познава. Иска му се никога да не го беше чувал.
— Здравей, Питър — казва човекът с червените устни. — На път за вкъщи ли си?
Пит е като онемял. Езикът му е залепнал за небцето. Автобусът спира на ъгъла на „Елм“ и „Брекенридж“. Тук трябва да слезе, обаче не може да помръдне.
— Не е необходимо да ми отговаряш. И не си прави труда да се прибираш вкъщи, защото няма да завариш никого.
— Лъже! — извиква Тина. — Мама е в… — И се разридава.
— Не я наранявай — промълвява Пит. — Нито един от малцината пътници в автобуса не вдига поглед от вестника или от смартфона си, защото от гърлото на Пит излиза само шепот.
— Ако престане да циври, няма да ѝ направя нищо. Само искам да кротува. Ти също трябва да кротуваш и да ме слушаш. Но първо ми отговори на два въпроса. Обади ли се на полицията?
— Не.
— А на другиго?
— Не съм — излъгва Пит без колебание.
— Добре. Отлично. Сега искам да слушаш внимателно. Разбра ли?
Едра жена с пазарска чанта с пъхтене се качва в автобуса и препречва пътя на Пит. Той я изчаква да освободи вратата, слиза и върви по улицата като сомнамбул, притиснал телефона до ухото си.
— Ще заведа сестра ти на сигурно място. Там ще ми донесеш тетрадките.
Пит понечва да му каже да не усложнява нещата и че ще му съобщи къде са тетрадките, но навреме осъзнава, че ще допусне фатална грешка. Ако онзи разбере, че са в мазето на Младежкия център, ще убие Тина, защото повече няма да му е необходима.
— Питър? Чуваш ли ме?
— Да.
— Хубаво. Така те искам. Вземи тетрадките и когато са у теб — но не по-рано, — се обади на мобилния на сестра си. Ако се обадиш по друг повод, момиченцето ще пострада.
— Майка ми добре ли е?
— Добре е, само съм я вързал. Не се тревожи за нея и не си губи времето да ходиш до вас. Приготви тетрадките и се обади.
Човекът с червените устни затваря, преди Пит да му каже, че все пак трябва да мине през къщи, за да вземе триколката на Тина, с която да пренесе кашоните. Освен това му трябват ѝ ключовете от Младежкия център, а връзката виси на дъската в кабинета на баща му.
43.
Морис пуска в джоба си розовия телефон на Тина и изтръгва един кабел от компютъра на бюрото ѝ.
— Обърни се! — заповядва. — Ръцете отзад!
— Застреля ли я? — По лицето ѝ се стичат сълзи. — Чух гърмеж. От пистолет ли беше? По майка ми ли стре…
Морис я удря през лицето. Силно. От носа ѝ и от ъгълчето на устата ѝ руква кръв. Очите ѝ са разширени от шока.