Питър Саубърс поклаща глава:
— Няма да ти кажа. Всичко е в тетрадките. „Беглецът вдига знамето“ запълва цели шестнайсет. Прочети романа, но от мен няма да чуеш и дума. — И се усмихва, макар да му струва много. — Не искам да ти развалям удоволствието от четенето.
— Тетрадките са мои, гадино! Мои!
— Ако не освободиш сестра ми, ще станат на пепел.
— Пити, не мога да ходя! — изстенва Тина.
Пит се заставя да не я погледне, очите му са вперени само в човека с червените устни. Само във вълка.
— Как се казваш? Имам право да науча името ти.
Онзи повдига рамене, сякаш вече му е все едно:
— Морис Белами.
— Хвърли оръжието, господин Белами, и го изритай под котела. Ако го направиш, ще загася запалката. Ще развържа сестра си и ще си тръгнем. Ще имаш достатъчно време да събереш тетрадките и да изчезнеш. Искам само да отведа Тина у дома и да помогна на майка си.
— Мислиш, че ще ти повярвам, а? — Червените устни се разтягат в иронична усмивка.
Пит приближава запалката до тетрадките:
— Както решиш — или ми се доверяваш, или гледаш как горят. Решавай бързо. Не знам кога за последно баща ми е пълнил тази джаджа.
Нещо се появява в периферното му зрение. Нещо се движи на стълбището, обаче той не смее да извърне очи, защото и Белами ще погледне натам. „Не бива да се издъня тъкмо сега, когато го надвих“ — казва си.
Изглежда, наистина е така. Белами бавно отпуска пистолета и сега годините му личат, прилича на старец. В следващия миг обаче отново вдига оръжието и се прицелва в Тина.
— Няма да я убия. — Говори решително като генерал на бойното поле, взел току-що съдбоносно решение. — Не и веднага. Първо ще я гръмна в крака. Ще я слушаш как пищи. Ако запалиш тетрадките, ще я гръмна в другия крак. После в корема. Накрая ще умре, обаче ще има достатъчно време да те намрази в червата, ако вече не те…
От лявата страна на Морис се чува глухо тупване, после — второ. Обувките на Пит са паднали до стълбището. Белами, който държи пръст на спусъка, рязко се обръща и стреля по посока на шума. Пистолетът е малък, но изстрелът отеква оглушително в затвореното помещение. Пит неволно трепва и изпуска запалката. Пуф! Най-горните тетрадки се увенчават с огнена корона.
— Не! — изкрещява Морис, отдръпва се от Ходжис (който тича надолу по стълбите толкова бързо, че едва пази равновесие) и се прицелва в Пит. Преди да стреля обаче, вързаната Тина някак си се накланя напред и изритва отзад краката му със здравото си стъпало. Куршумът минава между шията и рамото на Пит.
Огънят се разгаря, пламъците обхващат все повече тетрадки.
Преди Морис да стреля втори път, Ходжис се хвърля върху него и хваща ръката му с оръжието. По-тежък е и в по-добра форма, но Морис Белами притежава силата на безумците. Танцуват из мазето като пияници, Ходжис държи дясната китка на Морис така, че пистолетът да е насочен към тавана, онзи се опитва да издере очите му с лявата си ръка.
Пит тичешком заобикаля кладата — бензинът се е просмукал навътре и целият куп тетрадки е обхванат от пламъците — и се нахвърля на Морис откъм гърба. Белами обръща глава, щрака със зъби и ръмжи. Очите му безумно се въртят в орбитите.
— Ръката му! Хвани я! Ще ме одере жив! — извиква Ходжис. Боричкат се под стълбите, вкопчени един в друг. Лицето на детектива в оставка е покрито с кървави рани, от страните му висят парчета кожа.
Пит хваща лявата ръка на убиеца. Зад тях Тина пищи с цяло гърло. Ходжис започва да удря с юмрук лицето на изверга. Това довършва Морис. Мускулите на лицето му се отпускат, краката му се подкосяват. Тина продължава да пищи, светлината в мазето става все по-ярка.