Пускаше писмата, адресирани до господин Томас Саубърс, живущ на Сикамор Стрийт 23, в различни пощенски кутии, извършвайки животоспасяващото за семейството му благотворително дело с вещината на закоравял престъпник. Непрекъснато го измъчваше страх, че майка му ще разбере откъде идват парите, ще запротестира (вероятно ожесточено) и фамилия Саубърс ще се върнат към предишния си живот, белязан от оскъдицата. И сега положението не беше съвсем розово и от време на време родителите му пак се караха, обаче той предполагаше, че съвършени семейства има само в старомодните ситкоми по „Ник ет Найт“.
Сега можеха да гледат „Ник ет Найт“, „Картуун Нетуърк“, Ем Ти Ви и всички други канали, защото, дами и господа, кабелната телевизия се беше върнала.
През месец май настъпи още една положителна промяна: от новосъздадена агенция за недвижими имущества назначиха Том на непълен работен ден като „предпродажбен проучвател“. Пит не знаеше какво означава това, но изобщо не му дремеше. Важното беше, че баща му може да упражнява тази дейност вкъщи — по телефона и чрез компютъра — и че получаваше някаква заплата.
През месеците, последвали първия „транш“ от петстотин долара, се случиха още две важни събития. Първо, здравословното състояние на Том се подобри. През юни 2010 (когато виновникът за кръвопролитието пред Общинския център най-сетне беше заловен) той започна да изминава кратки разстояния без патериците и да пие по-малко розови хапчета. Второто събитие не беше така очевидно, обаче Пит знаеше, че се е случило. Тина също го знаеше. Родителите им се чувстваха… благословени и когато се спречкваха, изглеждаха гузни, сякаш се страхуваха, че се подиграват с неочаквания и мистериозен дар от съдбата. Понякога прекъсваха спора и заговаряха за друго, преди размяната на горчиви думи да причини непоправими последствия. Често обсъждаха парите и кой би могъл да ги изпраща, но винаги стигаха до задънена улица и това беше хубаво.
„Няма да разберат, че аз съм незнайният благодетел — казваше си Пит. — Не бива и няма да разберат.“
През един августовски ден същата година родителите му заведоха Тина и Елън в зоопарка за домашни животни „Хепидейл Фарм“. Той отдавна чакаше тази възможност и щом заминаха, взе куфара и се върна край потока.
Огледа се и след като се увери, че наоколо няма никого, откопа сандъка и прехвърли тетрадките в куфарите. Изтика обратно сандъка, зарови го отново, после се върна вкъщи със съкровището си. Качи се на втория етаж, издърпа подвижната стълба и занесе куфарите на тавана — малко, ниско помещение, в което зиме беше адски студено, а лете — нетърпимо задушно. Използваха го рядко, защото повечето им вещи, донесени от предишната къща, още бяха складирани в гаража. Няколкото „реликви“ — мърлява бебешка количка с липсващо колело, лампа с абажур, изрисуван с тропически птици, стари броеве на списания за домакинята, завързани с канап, куп одеяла, вонящи на мухъл — навярно бяха оставени тук от предишни обитатели на Сикамор Стрийт 23.
Пит натрупа тетрадките в дъното на помещението, но преди да ги покрие с одеялата, взе една напосоки, седна под слабата крушка, висяща на кабел от тавана, и отвори на първата страница. Текстът беше написан на ръка, а почеркът — много дребен, но четлив. Нямаше задраскани думи или изречения, което само по себе си беше забележително. Въпреки че момчето гледаше първата страница, най-горе се виждаше числото 482, което наведе Пит на мисълта, че написаното тук е продължение на текста, съдържащ се не само в една от другите тетрадки, ами най-малко в половин дузина.
Задната стаичка на „Каубоя“ изглеждаше също като преди пет години; и сега киселата миризма на бира се смесваше с вонята от оборите и с едва доловимия мирис на дизелово гориво от паркингите за камиони, отвъд които се простираше безкрайната пустош на Небраска. И Стю Лоуган не се беше променил — същата бяла престилка, същата неестествено черна коса, дори същата вратовръзка с щамповани папагалчета, усукана около дебелия му врат
— Кого виждат очите ми — самият Джими Голд от плът и кръв! — възкликна и си лепна гадничката усмивка, сякаш казваща „С теб не се дишаме, ама нека се правим на първи дружки.“ — Дошъл си да ми се издължиш, така ли?
— Позна. — Джими опипа задния си джоб, в който беше пистолетът — малък, но ефикасен и способен да плати всички дългове, стига стрелецът да има смелост и точен мерник.