Пропълзя обратно на нара, седна със свити колене и ги обгърна с ръце. В килията беше студено. Втресе го.
„Май попитах касиера кой му е любимият бар и дали мога да стигна дотам с автобус. После отидох, нали? Отидох и се напих. Макар да съм наясно как ми действа алкохолът, не обърнах едно-две питиета, а се натрясках до козирката.“
Да, май тъкмо това беше направил, макар да знаеше, че не носи на пиене. Беше кофти, но още по-кофти беше, че не помнеше буйстването си после. След третото питие (понякога се случваше след второто) пропадаше в черна дупка и излизаше от нея чак когато се събудеше — с тежък махмурлук, но изтрезнял. Хората бяха измислили название за това състояние — напиване до безпаметност. И докато беше в това състояние на безпаметност, почти винаги се отдаваше на… да го наречем „щур купон“. Така се озова в изправителния дом за малолетни престъпници „Ривървю“, несъмнено така се беше озовал и тук. Където и да се намираше тук.
Проклети щури купони!
Надяваше се да е участвал в най-обикновено кръчмарско сбиване, а не да е повторил влизането с взлом. С други думи, да не се е повторило приключението в Шугър Хайтс. Защото вече не беше малолетен и нямаше да го изпратят в изправителното, не, сър. Така или иначе щеше да си излежи присъдата, ако беше нарушил закона. Стига да не го изправеха пред съда за убийството на един гениален американски писател. „Моля те, господи, не и за това, моля те.“ Защото в този случай щеше да остане зад решетките за дълго. Може би завинаги. Понеже не беше очистил само Ротстийн, нали? Сега в замъглената му памет изплува спомен — как Къртис Роджърс го беше попитал дали в Ню Хемпшир дават смъртни присъди.
Просна се на тясното метално легло, треперейки като лист. „Невъзможно е да съм тук заради това. Няма начин.“
Няма ли?
Беше напълно възможно, и то не само защото ченгетата биха могли да направят връзката между него и двамата мъртъвци в зоната за отдих. Представи си как той, Морис Белами, зарязал следването и провъзгласил се за изследовател на американската литература, седи в стриптийз бар, налива се с бърбън и преживява поредното излизане от тялото си. Някой заговаря за убийството на прочутия писател Джон Ротстийн — гений, живеещ в отшелничество, — и Морис Белами, пиян до козирката и раздиран от гнева, който обикновено държи в клетка — този зъл черен, жълтоок звяр — се обръща към говорещия и изтърсва: „Не приличаше на гений, след като му пръснах мозъка.“
— Не, не съм го направил — прошепна. Главоболието му беше по-силно от всякога, лявата половина на лицето му гореше. — Невъзможно е!
Нима? Напиеше ли се, всичко ставаше възможно. Черният звяр излизаше на свобода. В юношеството му този звяр беше вилнял в къщата в Шугър Хайтс и когато ченгетата пристигнаха, предупредени от безшумната аларма, Морис отчаяно се съпротивлява, докато единият не го удари по главата с палката; при последвалия обиск полицаите откриха, че джобовете му са натъпкани с бижута — повечето фалшиви, но някои, безгрижно неприбрани в сейфа от господарката на дома, много ценни, в резултат младият Белами беше изпратен в „Ривървю“, където щяха да му пръснат нежния задник и щеше да завърже интересни приятелства.
„Даваш си сметка, че олигофрен, способен на такава грандиозна тъпотия, спокойно може да се натряска и да се изфука, че е убил създателя на Джими Голд, нали така?“
От друга страна, имаше вероятност ченгетата да са го идентифицирали и да са го включили в списъка на издирваните престъпници.
— Искам гадже, ама да не ме побъъърква!
— Млък! — опита се да извика той, обаче от възпаленото му от повръщането гърло излезе само немощен хрип. Ох, колко го болеше главата! И лицето. Прокара длан по лявата си страна и озадачено се втренчи в люспите от засъхнала кръв, полепнали по дланта му. Отново докосна болното място, този път напипа най-малко три дълбоки драскотини. Следи от нечии нокти. До какво заключение стигаме, ученици? По принцип — въпреки че всяко правило си има изключение — мъжете удрят, а жените драскат. Вместо с юмруци дамите действат с нокти, понеже обикновено имат дълъг маникюр, идеален за причиняване на дълбоки рани по нечие лице.