Обаче по-късно чу как сестра му плаче в стаята си и много му домъчня за нея. Затвори се в своята стая, извади изпод дюшека една от тетрадките „Молескин“ и се захвана да препрочете „Беглецът поема на запад“.
През този срок се беше записал за курса по творческо писане, воден от госпожа Дейвис, и макар да получаваше отлични оценки, до февруари разбра, че никога няма да стане писател. И без госпожа Дейвис да му каже (въпреки че тя често му го повтаряше), знаеше, че умело борави с думите, обаче знаеше и друго — че не притежава онази творческа искра, която отличава твореца от обикновения драскач. Най му допадаше да чете, после да анализира прочетеното, вписвайки го в по-широк контекст. Беше развил вкус към тази „детективска“ работа, докато пишеше есето за Ротстийн. Намери в библиотеката на Гарнър Стрийт една от книгите, спомената от господин Рикър — „Любов и смърт в американския роман“ от Фидлър — и тя толкова му допадна, че си я купи от книжарница, за да си подчертава отделни пасажи и да си води бележки в белите полета. Повече от всякога му се искаше да стане специалист по литература, да преподава като господин Рикър (само че в университет вместо в гимназия) и да напише книга като Лесли Фидлър, с която да плюе на фасона на „традиционните“ критици и да обори закостенелите им схващания.
Обаче!
Трябваха още пари. Господин Фелдман, училищният консултант, му каза, че е „малко вероятно“ да получи пълна стипендия за университет от Бръшляновата лига, и Пит знаеше, че с този евфемизъм Фелдман се опитва да го предупреди да не храни големи надежди. Но той и така си знаеше, че шансовете му са почти нищожни — беше момче, което не се отличава с изключителни способности, учи в посредствена провинциална гимназия, работи почасово в градската библиотека и участва в няколко непрестижни занимания като списването на училищния вестник и съставянето на годишника. А дори и да се случеше чудо и да го приемеха, Тина му беше голяма грижа. Тя живееше като по инерция, ходеше неохотно на училище, получаваше предимно петици и четворки и напоследък май повече се интересуваше от гримове, обувки и попмузика. Необходима ѝ беше промяна, ново начало. Макар и още ненавършил седемнайсет, Пит разбираше, че дори ако сестра му бъде приета в „Чапъл Ридж“, надали проблемите ѝ ще се разрешат, но… можеше да се случи и обратното. Най-вече защото не беше отчаяна и обезнадеждена. Засега.
„Трябва да измисля нещо, някакъв план“ — казваше си, но всъщност му беше необходимо друго — да измисли правдоподобна история; въпреки че никога нямаше да стане гениален писател като Джон Ротстийн или като Д. Х. Лорънс, умееше да измисля сюжети. Само че всеки сюжет се основава на някаква идея, обаче колкото и да си блъскаше главата, нищо не му хрумваше.
Започна да виси с часове в книжарницата на Уотър Стрийт, където кафето беше евтино и даже книгите с меки корици се продаваха с трийсет процента отстъпка. Един мартенски следобед отново се отби там на път за библиотеката, където работеше след училище — намислил беше да си купи книга от Джоузеф Конрад. В едно от малкото си интервюта Ротстийн наричаше Конрад „първия велик писател на двайсети век, макар и създал най-добрите си творби преди хиляда и двестотната година“.
Под тентата на книжарницата беше изнесена дълга маса. Надписът на табелата гласеше: „ГОЛЯМО ПРОЛЕТНО ПОЧИСТВАНЕ. ВСИЧКО НА ТАЗИ МАСА — СЪС 70 % ОТСТЪПКА!“ Отдолу имаше още едно изречение: „Може пък да се натъкнете на скрито съкровище“, а под него бяха нарисувани жълти усмихнати емотикончета, изписващи, че това е шега, обаче на Питър не му се стори смешно.
Най-после му беше хрумнало нещо.
Една седмица по-късно остана след часовете, за да поговори с господин Рикър.
— Радвам се, че намина да се видим. — Днес учителят носеше шарена риза с широки ръкави и психеделична вратовръзка. Пит си каза, че това съчетание обяснява защо хипарското движение се е провалило. — Госпожа Дейвис не може да се нахвали от теб.
— И аз я харесвам. Научих много нови неща — излъга Пит, който се съмняваше, че и друг от курса е научил нещо от уроците. Госпожа Дейвис беше симпатична, разказваше увлекателно и често на интересни теми, но той все повече се убеждаваше, че творческото писане не може да се преподава, а само да се изучава.
— Какво те води при мен?
— Помните ли как ни обяснихте че в наши дни ръкопис на Шекспир би струвал милиони?