До болка познатата критика — как смееш да се отказваш от славата? — разпали искрицата яд в пламенна ярост (ярост, придружена от чупене на съдове и на мебели, добре позната на Пеги и Йоланда) и Ротстийн почувства задоволство. По-добре да умре беснеейки, отколкото да раболепничи и да моли за пощада.
— Как ще изкараш пари от тетрадките ми, а? Предполагам, че си мислил по този въпрос. Навярно си даваш сметка, че ще е същото като да се опиташ да продадеш откраднат неиздаван ръкопис на Хемингуей или картина на Пикасо. Само че приятелчетата ти не са образовани като теб, нали? Личи си по говора им. Известно ли им е онова, което ти знаеш? Бас държа, че не! Преметнал си ги! Подмамил си ги с обещания за несметно богатство, от което ще получат своя пай. Мислиш се за голяма работа, защото знаеш много думи. Обаче си само един нещастен позьор!
— Млъкни! Говориш като майка ми.
— Ти си само най-обикновен апаш, драги. Колко глупаво е да откраднеш нещо, което никога, ама никога не ще можеш да продадеш!
— Млъкни, гений! Предупреждавам те да си държиш езика зад зъбите!
„И какво като натисне спусъка? — помисли си Ротстийн. — Вече няма да се тъпча с лекарства. Няма да мисля с горчивина за миналото и за поредицата от житейски катастрофи, напомнящи върволица от смазани автомобили. Няма да изпитвам непреодолимото желание да изписвам тетрадка след тетрадка и да ги трупам на купчинки като заешки лайна по горска пътека. Май куршум в главата е за предпочитане пред това да се разболея от рак или от Алцхаймер — кошмара на всеки, който си изкарва прехраната с ума. Несъмнено новината ще цъфне на заглавните страници, но за мен са писали достатъчно още преди тъпата статия в «Тайм»… и ако този тип ме гръмне, няма да съм принуден да чета журналистическите бръщолевения“
— Да, наистина си кръгъл глупак — заяви. Неочаквано изпита чувство, напомнящо възторг. — Мислиш се за по-умен от онези двамата, обаче не си. Те поне разбират, че парите могат да бъдат похарчени. — Приведе се и се втренчи в бледото, луничаво лице. — Знаеш ли, нещастнико, типове като теб принизяват любовта към четенето и към литературата.
— Последно предупреждение! — процеди Мори.
— Заври си го отзад! Заври го и на майка си! Или ме застреляй, или се махай!
Морис Белами го застреля.
2009
Първият скандал за пари в дома на семейство Саубърс (първият, който децата неволно чуха) избухна през една априлска вечер. Всъщност не беше скандал, а спор, но даже най-силните бури започват с лек полъх на вятъра. Питър и Тина Саубърс бяха в дневната, той си пишеше домашното, сестра му си беше пуснала на дивиди „Спондж Боб“. Гледала го беше безброй пъти, но все не ѝ омръзваше. Което си беше чист късмет, защото от два месеца вече нямаха кабелна телевизия — баща ѝ се беше отказал от абонамента.
Том и Линда бяха в кухнята; той тъкмо беше затворил вехтата си раница, след като беше сложил в нея няколко енергийни десертчета с мюсли, пластмасова кутия с нарязани зеленчуци, две бутилки вода и кутийка кока-кола.
— Съвсем си превъртял — ядно промърмори Линда. — Открай време си нервак, но това вече минава всички граници. Какво ти пречи да нагласиш часовника да те събуди в пет? Ще имаш достатъчно време да вземеш Тод и в шест да сте пред Общинския център — обзалагам се, че ще сте първите.
— Де да беше така — въздъхна Том. — Той разправя, че миналия месец в Брук Парк пак имало временна борса за безработни и хората се наредили на опашка още предишния ден. Предишният ден, Лин!
— Тод бръщолеви какво ли не, а ти му вярваш. Помниш ли как каза, че Пит и Тина „адски“ ще харесат автошоуто „Монстър Джам“…
— Не става дума за автошоу, нито за концерт в парка, нито за зрелищни фойерверки, а за живота ни!
Пит вдигна очи от тетрадката и се спогледа със сестра си, коя сви рамене, все едно казваше: „Родители, какво да ги правиш?“ Той пак се захвана с решаването на задачите по алгебра. Още четири и после можеше да отиде у Хауи и да провери дали приятелят му си е купил нови комикси. Самият той нямаше книжки за размяна — баща му беше спрял джобните му едновременно с кабелната телевизия.
Том нервно закрачи напред-назад в кухнята. Линда се приближи до него и го хвана под ръка, опитвайки се да го успокои:
— Знам, че става дума за живота ни.
Говореше тихо, за да не я чуят децата и да се разстроят (знаеше, че Пит и без това е доста изнервен), но най-вече за да намали напрежението. Знаеше и какво изпитва Том и му съчувстваше с цялото си сърце. Страхът беше ужасно чувство, обаче още по-ужасно беше унижението да не можеш да издържаш семейството си. Всъщност „унижение“ не беше точната дума. Той се срамуваше. През десетте си години в „Недвижими имоти «Лейкфронт»“ беше най-способният брокер и снимката, на която широко се усмихваше, често грееше на рекламното табло на фирмата. Парите, които Линда получаваше като начална учителка, бяха само допълнителен бонус. През есента на 2008 обаче настъпи икономическата криза и семейство Саубърс останаха само на учителската заплата.