— Точно ти изобщо не си отмъстителна.
— Напротив — с дружелюбен тон отвърна тя, от който обаче умните хора винаги отстъпваха.
Той я целуна по главата и я притисна по-плътно в прегръдките си.
— И какво ще правиш сега?
— Ще продължа напред, предполагам. — Тя повдигна рамене. — Нищо друго не ми остава.
Робърт я погледна, възхищавайки се на силата й. Маделин бе смел воин; винаги продължаваше напред. Понякога имаше нужда от патерица за известно време, но в крайна сметка се изправяше и продължаваше. Рийс Дънкан трябва да е истински мъж, за да я плени така.
Две седмици по-късно Рийс се качи в пикапа си, след като изпрати до автобуса последната си гостенка, Джулиет Джонсън. Изруга на глас, удари с юмрук по волана, след което си запали цигара и нервно започна да пуши.
Това се оказа пълна загуба на време и пари. Учителката, Дейл Куилан веднага отбеляза колко е отдалечено ранчото и учтиво му обясни, че не проявява интерес. Госпожица Джонсън, пък заяви, че е готова да приеме предложението му, но той за нищо на света не можеше да се съгласи. Това бе най-мрачната жена, която някога бе срещал, без абсолютно никакво чувство за хумор и постоянно недоволна от всичко. Беше си я представял като подходяща за създаване на семейство, след като бе жертвала младините си в грижи за болната си майка, но сега вече бе убеден, че тази жена е била по-скоро тежък кръст, отколкото благословия за женицата. Кисело му заяви, че няма нищо против да изпълнява задълженията си на съпруга, след като бъдат обявени за съпруг и съпруга пред Господ, но се надявала, че той няма да изисква от нея никакви лигавщини, защото изобщо не й допадат. Също толкова кисело, Рийс й отвърна, че може да разчита на това.
Три кандидатки. Една, която той не желаеше, друга, която не желаеше него и трета, която бе напълно неподходяща за целите му.
Маделин. Дълги, изящни крака. Копринена, руса коса и изразителни, сиви очи. Сочни устни с вкус на мед. Какво общо имаше животът в ранчото с някой толкова елегантен и неподготвен?
Само че през последните две седмици нощем се въртеше като луд в леглото си, защото цялото тяло го болеше от желание, а когато най-сетне успееше да заспи, отново сънуваше само нея. Обладан от физическо желание, той постоянно бе в лошо настроение и пушеше два пъти повече от обичайното. По дяволите, какво да направи, като тя бе два пъти повече от това, което му трябва или може да си позволи?
Тя бе отвърнала на целувката му със същата огнена страст, от която цяла нощ след това не мигна, но си тръгна, без дори да се обърне назад. Ако го бе направила, може би нямаше да издържи и щеше да я помоли да остане. Дори му пожела късмет в търсенето на съпруга. Очевидно изобщо не се засегна, задето той я отхвърли.
А можеше да я задържи. Влудяваше го мисълта, че тя можеше да е тук и вече дори да е негова съпруга, ако той й бе предложил да остане. Всяка нощ щеше да лежи под него и леглото му пак щеше да е в неразбория, но не от гняв.
Не. Тя бе същата като Ейприл. Ако се оставеше да попадне в лапите й, щеше да пострада дори повече, защото дори в самото начало не бе проявявал такава страст към Ейприл, каквото го обзе към Маделин. Тя бе свикнала с живота в града и макар на пръв поглед да хареса Монтана и ранчото му, истинският тест тук бе да преживееш една зима. А тя никога не би успяла.
Загаси цигарата и веднага запали втора. Димът изгори гърлото и дробовете му.
Обзе го безумна ярост. Слезе от пикапа и забързано се отправи към близкия монетен телефон. Първо ще позвъни на Информация, за да научи номера й. Вероятно отново само си губеше времето, защото по това време тя би трябвало да е на работа, но просто не можеше да се спре.
Набра номера й и чу гласът на операторката, която му съобщи колко пари дължи. Претърси джобовете си за монети и изруга, като видя че няма достатъчно.
— Господине, моля платете необходимата сума.
— Само секунда. — Извади портфейла си и претърси всички отделения, докато откри картата си и издиктува номера й. Не я беше ползвал от седем години, затова сега се помоли все още да е валидна.
Очевидно така и беше, защото операторката каза:
— Благодаря, — след което чу сигнала за прехвърляне.
След третото позвъняване, от другата страна вдигнаха слушалката и той чу топлия й, леко дрезгав глас.
— Ало.
— Маделин?
Последва тишина, след което:
— Да. Рийс, ти ли си?
— Да. — Той замълча, изчака един шумен пикап да отмине и продължи: — Дойде и видя какво е. Съгласна ли си да се омъжиш за мен?
Този път последва по-дълга пауза и той стисна слушалката с такава сила, че за миг се притесни да не би пластмасата да пропука в дланта му. Най-сетне тя проговори.