Търси се съпруга

Веднъж взел решение, Рийс Дънкан не се спираше пред нищо. Ще публикува няколко обяви в най-популярните регионални вестници. Издърпа лист хартия и с едър, уверен почерк написа: ТЪРСИ СЕ: СЪПРУГА…

Маделин Сангър Патерсън спокойно се върна в кабинета си след обяд.

— Никога няма да видиш Маделин да бърза за някъде, — отбеляза приятелката й Кристин, когато Маделин се приближи.

Нито пък можеш да предположиш, че Маделин се поти. Навън бе тридесет и пет градуса, а по седефено-бялата рокля и артистично преметнатия зеленикав шал не се забелязваше нито едно петънце или гънка от измачкване. Маделин бе благословена относно дрехите — всичко й стоеше добре, но личният й вкус добавяше особен шик, на който жените завиждаха, а мъжете се възхищаваха.

— Ужасна си! — възкликна Кристин и се облегна на стола си, за да огледа по-добре приятелката си. — Не е полезно да не се потиш, не е естествено дрехите ти да не се мачкат и не е справедливо прическата ти да не се разваля.

— Потя се, разбира се — развеселено отвърна Маделин.

— Кога?

— Всеки вторник и четвъртък в седем сутринта.

— Не мога да повярвам! Да не би тогава да си организираш срещи с потните си жлези?

— Не, играя тенис.

Кристин оформи кръст с пръсти при споменаването на физически упражнения, което според нея бе осмият смъртен грях.

— Това не се брои. При такава жега нормалните хора се потят и без особено натоварване. А дрехите й мачкат ли се? Косата провисва ли?

— Разбира се.

— В присъствието на свидетели? — Кристин остана видимо доволна, че е победила при тази словесна война.

Маделин приседна на ръба на бюрото и скръсти крака в глезените. Позата подхождаше повече на мъж, но при Маделин излъчваше грация. Изви глава и надзърна във вестника, който четеше Кристин.

— Нещо интересно?

Майката на Кристин редовно й изпращаше неделното издание на вестника в Омаха, така че дъщеря й да е в течение на всички местни събития.

— Най-добрата ми приятелка от гимназията ще се жени. Публикували са обява за предстоящия годеж. Далечен роднина е починал. Едно старо гадже е спечелил първия си милион. А заради сушата, цените на хранителните продукти постоянно се покачват. Нищо необичайно.

— Да не би да иска да ти намекне нещо за старото гадже?

— Не, тя не можеше да го понася, когато излизахме. Той бе от типа многознайковци.

— И се оказа, че наистина е многознайко.

— Очевидно. Доста е смущаващо, когато нещата се окажат точно такива, каквито са изглеждали на пръв поглед.

— Зная — състрадателно отвърна Маделин. — Противоречи на вродения ти скептицизъм.

Кристин сгъна вестника и го подаде на Маделин, която обичаше да чете изданията от различни части на страната.

— Има доста интересна статия относно местенето в друг град заради по-добра работа. Ще ми се да я бях прочела, преди да напусна Омаха.

— Тук си вече от две години. Не е ли малко късно за културен шок?

— За носталгията обаче времето тече другояче.

— Така ли? Или просто си тъжна, защото миналата седмица скъса с чудото на Уол Стрийт и все още не си му намерила заместник?

Кристин драматично въздъхна. Маделин взе вестника и влезе в кабинета си. Двете с Кристин често изпробваха остроумието си една срещу друга, като в същото време си оставаха в прекрасни приятелски отношения. Маделин вече бе разбрала, че не всички харесват подобна размяна на реплики. Някои от гаджетата й в тийнейджърските години оставаха или засегнати, ядосани или се чувстваха застрашени, което винаги довеждаше до бърз край на връзката им. Момчета бяха прекалено ангажирани с бушуващите хормони и твърде докачливи спрямо новооткритата си мъжественост, за да толерират подобно отношение. Маделин замислено въздъхна. За съжаление, нещата не се бяха променили много с времето.

Втренчи поглед в бюрото. Всичко бе отвратително, болезнено ясно. Можеше или да остане в кабинета си до края на деня, или да се прибере вкъщи, но и в двата случая нищо нямаше да се промени. И никой дори нямаше да разбере, че си е тръгнала, освен ако тя не си направеше труда да го съобщи на глас. Толкова често я търсеха по телефона.

Разбира се, имаше и предимства да си доведената сестра на собственика. Скуката обаче не бе едно от тях. Липсата на задължения я измъчваше. Много скоро щеше да настъпи моментът, когато ще трябва да целуне Робърт, да му благодари за грижата и учтиво да отклони предложението му да продължи „работата“ си.