А може би не бе зле да помисли за преместване в друг град. Например, на западното крайбрежие. Или на Фиджи. Робърт нямаше бизнес на остров Фиджи. Все още.
Разгърна вестника и се облегна в стола си, качила краката си върху бюрото, скръстени в глезените. От известно време тези мисли се въртяха из главата й, но сега можеше да почака с вземането на решение, поне докато си дочете вестника.
Обожаваше изданията от малки градчета, особено неделните броеве, които повече приличаха на клюкарски хроники. Вестникът от Омаха бе малко голям за подобен домашен уют и все пак притежаваше типична за средния запад нотка, напомняща, че всъщност и извън Ню Йорк съществува живот. Градът бе толкова голям и оживен, че жителите му бяха прекалено погълнати. Маделин постоянно търсеше прозорчета към живота навън, не защото Ню Йорк не й допадаше, а защото по природа бе любопитна.
Прескочи новините от света, те бяха едни и същи, независимо дали си в Омаха или Ню Йорк, прочете местните и научи за проблемите, които сушата създава на фермерите, но пък за сметка на това увеличава работата на кланиците; разбра и кой се оженил и възнамерява да го направи в скоро време. Разгледа обявите, сравни цените на недвижимите имоти в Омаха и Ню Йорк и за кой ли път остана изумена от огромната разлика. Разсеяно прехвърляше личните обяви, когато една прикова вниманието й.
„Търси се съпруга за физически способен фермер. Трябва да е с уравновесен характер, да иска деца и да е готова да работи в ранчо. За предпочитане между 25 и 35 години.“
Заинтересованите трябваше да се свържат с физически способния фермер чрез пощенска кутия в Билингс, Монтана.
Маделин искрено се заинтригува, макар да не можеше да прецени дали трябва да изпитва любопитство или гняв. На практика този мъж търсеше смесица между породиста кобила и работна ръка за ранчото си. От друга страна обаче, човекът бе брутално откровен в очакванията си, факт, който й подейства доста ободряващо на фона на повечето лични обяви, които бе чела в нюйоркски издания. Нямаше нищо от лигавите „Чувствителен Водолей се нуждае от модерна жена, с която заедно да потърсят смисъла на Вселената“ — гръмки клишета, които не казваха нищо конкретно за автора, освен че е изобщо не е наясно с писания текст.
Какво друго научаваше за този фермер, освен че е прекалено откровен? Можеше да е на възраст от петдесет надолу, но след като искаше деца, най-вероятно бе по-млад — тридесет или най-много четиридесет годишен. Изискването му за деца означаваше също така, че думите му за физически способен мъж би трябвало да се възприемат буквално. А след като търсеше съпруга с уравновесен характер, едва ли бе голям любител на светския живот. Звучеше като здравомислещ фермер, който работи упорито и иска да има жена, но просто няма време да я потърси.
Преди няколко месеца бе чела статия точно за мъжете, които си поръчват съпруги по пощата и макар да остана заинтригувана, безличността на този метод я отблъсна. Очевидно се въртеше голям бизнес от съчетаването на жени от Ориента с представители на Западната цивилизация, но нещата не се ограничаваха само с това; фермерите и собствениците на ранчо в слабонаселени райони започваха да пускат обяви, просто защото по тези места имаше прекалено малко жени. Съществуваше дори цяло списание, посветено само на този проблем.
В действителност, и тази обява по нищо не се различаваше от по-лигавите — някой търсеше партньор. Универсална нужда навсякъде по света, само че някои си правеха труда да я украсят в романтични или забавни краски.
А да отговориш на подобна обява означаваше просто, че си съгласен да се запознаеш с нов човек, като среща слепешката. Това бе просто начин да се свържеш с някого. Всички връзки започваха със срещата, слепешката или не.
Сгъна вестника и си пожела да имаше някаква друга работа, вместо това да размишлява относно личните обяви във вестниците.
Можеше да се качи на горния етаж и да тропне с юмрук по бюрото на Робърт, но едва ли би постигнала нещо по този начин. Робърт не обичаше употребата на сила; не би нарушил спокойствието във фирмата си, само за да й възложи някаква задача. Той й бе предложил работата само като занимание, което да я разсее, след като майка й и баба й починаха една след друга за много кратък период от време, но и двамата знаеха, че ангажиментът й бе продължил по-дълго, отколкото имаше за цел. Единствено непоправимият оптимизъм я бе крепил толкова дълго, с надеждата, че наистина ще излезе нещо смислено. Ако тропнеше по бюрото на Робърт, той щеше да се облегне в стола си и да й се усмихне дяволито, макар очите му рядко да се усмихваха заедно с устните, след което да й заяви: „Топката е в твоето поле, скъпа. Или играй, или си върви вкъщи.“