Да, наистина бе настъпил моментът за промяна в живота й. Шокът и мъката се бяха превърнали в инерция, а с нея тя не можеше да се справи, иначе щеше да е напуснала този град още преди две години.
Търси се: съпруга.
Взе вестника и отново прочете обявата.
Не-е! Тя не бе чак толкова отчаяна. Нали? Имаше нужда от нова работа, от нова сцена, но не си търсеше съпруг.
От друга страна, на двадесет и осем години вече бе разбрала, че бляскавият, светски живот не е за нея. Нито пък живота в големия град, макар да бе живяла предимно в такива. Като дете обожаваше уикендите, прекарани при баба й в провинцията. Макар къщата да бе съвсем обикновена, а не някаква огромна ферма, тя се потапяше в спокойствието и тишината, за които по-късно, когато майка й се омъжи повторно и се преместиха в Ню Йорк, копнееше от цялото си сърце.
Не, тя изобщо не бе отчаяна, просто по природа бе любопитна и спешно се нуждаеше от промяна, докато най-сетне реши каква работа да си потърси и къде. Просто една среща за запознанство. Ако потръгнеше, добре. Нямаше нищо против Монтана, пък и би излязло невероятна история, която да разказва на внучките си, — че е била булка, избрана по пощата! Ако пък нищо не се получеше, което бе далеч по-вероятно, нищо фатално нямаше да се случи. Чувстваше се напълно в безопасност да отговори на фермер от Монтана, отколкото на някой свободомислещ градски жител.
Развълнувана от собствената си дързост, тя пъхна лист хартия в пишещата машина, написа отговор на обявата, пъхна листа в плик, попълни адреса, залепи марка и пусна писмото в кутията за изходяща поща. Когато металното капаче хлопна, тя изпита странно присвиване в стомаха си, сякаш току-що бе направила нещо неописуемо глупаво. От друга страна, бе изпитала същото усещане, когато за първи път седна зад волана на автомобил. И когато за първи път се качи на влакче на ужасите. И когато пристигна в колежа, за първи път летя със самолет, и за първи път излезе на среща с момче. Това чувство съпътстваше всичко случващо се за първи път и никога досега не е било предвестник на нещастие. Дори напротив от цялото си сърце се бе наслаждавала на всички тези събития. Може би това бе добър знак.
От друга страна… Жена, поръчана по пощата… Точно тя?
Маделин повдигна рамене. Нямаше за какво да се тревожи. Най-вероятно, изобщо нямаше да получи отговор от фермера в Монтана. Какво общо можеха да имат двамата?
Рийс Дънкан смръщи вежди, щом видя клеймото от Ню Йорк, скъса плика и извади единствения лист хартия, напечатан на машина. Какво би могла да знае една нюйоркчанка за живота в ранчото? За миг се изкуши да изхвърли писмото в кошчето за боклук. Само щеше да си загуби времето в четене, а вече бе пропилял доста в пътуване до Билингс, за да събере пощата. За днес това бе единственият отговор на обявата му и то точно Ню Йорк, от всички места по света.
Като цяло нямаше голям отклик, така че нищо нямаше да му стане, ако прочете това писмо. В интерес на истината, то бе третото досега. Очевидно нямаше много жени, изгарящи от нетърпение да заживеят в ранчо в Монтана.
Писмото бе кратко и забележително лаконично. Името й е Маделин С. Патерсън. На двадесет и осем години, никога не е била омъжена, здрава, силна и способна на тежък труд. Не беше изпратила снимка. Единствената, която не го бе направила.
Тя бе по-млада от другите две жени, които му бяха отговорили. Учителката беше на неговата възраст и не изглеждаше зле. Другата бе тридесет и шестгодишна, с две години повече от него и никога не бе работила — останала вкъщи, за да гледа болната си майка, която наскоро починала. Не беше грозновата, а просто обикновена. И двете със сигурност имаха далеч по-реалистична представа за фермерския живот в Монтана от тази Маделин С. Патерсън.
От друга страна, може би тя бе някое момиче от малко градче, което се е преместило в големия град и скоро след това бе открила, че животът там не й допада. Трябва да е прочела обявата му в някое местно издание, защото за нищо на света не би профукал толкова пари, че да я публикува в „Ню Йорк Таймс“. Пък и не получаваше чак толкова много писма, за да си позволи да пренебрегне някое. Щеше да направи същите уговорки, както с другите две жени, ако Маделин все още проявява интерес, когато получи отговора му.
Сгъна обратно писмото, излезе от пощата и тръгна към пикапа си. Това наистина му отнемаше повече време, отколкото можеше да си позволи да отдели. Искаше му се всичко да е уредено до юли, а вече бе средата на май. Оставаха му шест седмици. Трябваше да си намери съпруга до шест седмици.