Мисълта за неговите деца я възпламени още повече, но й напомни и за нещо, което отдавна възнамеряваше да обсъди с него. Обърна лице към Рийс и преплете крака.
— Искам да говоря за нещо с теб.
— Какво? — попита той, отпусна се по гръб и покри лицето си с шапката.
— Деца.
Рийс отвори очи и впери поглед в нея, след което махна шапката.
— Да не би да си бременна?
— Не, но дори и да съм, няма начин да знам отсега, защото очаквам цикъла си скоро. Не сме го обсъждали, преди да се оженим, затова не знаех дали искаш да изчакаме известно време или предпочиташ веднага да забременея. Когато ми се обади, бе точно моментът да започна да взимам хапчета против забременяване, затова отидох при лекаря си и той ми предписа.
Той се изправи, а погледът му бе станал по-суров.
— Значи вземаш хапчета?
— Да, само от месец. Ако искаш да имаме деца веднага, мога да ги спра.
— Трябваше да ми кажеш по-рано. Или и това е една от онези теми, както и твоята девственост, които смяташ, че не ми влизат в работата?
Тя му хвърли кос поглед.
— Нещо такова. Не те познавах и не ми беше удобно да обсъждам подобни теми с теб.
Той я изгледа за момент, след което се пресегна, взе ръката й в своята и погали дланта с палец.
— А ти искаш ли веднага да забременееш?
— Нямам нищо против. Аз искам да имам дете от теб. Но ако решиш, може и да изчакаме. Ще те помоля обаче да не е повече от година. На двайсет и осем години съм и не ми се иска да ставам майка в средата на трийсетте.
Той се замисли над думите й, докато изучаваше контраста между нейната нежна, бяла ръка и неговата. Сега, след като вече се бе отдал на мощното сексуално привличане към нея, не му се искаше твърде скоро да се лиши от удоволствието. Предпочиташе известно време да се остави на насладата, преди бременността й да постави естествени си ограничения. Приближи дланта й към устните си и нежно я целуна.
— Продължи да взимаш хапчетата още няколко месеца — предложи Рийс. — Ще говорим отново за това наесен.
Тя потрепери и погледът й се премрежи от ласката му. Докато той я придърпваше върху тревата, Маделин попита:
— Този път ще успееш ли да си свалиш ботушите?
— Съмнявам се — отговори Рийс.
Не го направи, но за нея нямаше абсолютно никакво значение.
Маделин започна често да излиза с него. Помагаше му да местят стадото, да ваксинират животните, да закачат скоби на ушите им. След като той окоси и струпа тревата, тя обикаляше с пикапа, а той товареше купчините отгоре. За тази работа наистина им трябваше и трети човек, но пък така бе далеч по-лесно от времето, когато Рийс бе вършил всичко сам. Когато не прекарваше дните с него, Маделин продължаваше да се занимава с изстъргване на старата боя от къщата.
Той най-накрая забеляза разликата, а посипаните парчета бяла боя му бяха достатъчни, за да разбере какво става.
Рийс се облегна на кухненския шкаф и скръсти ръце пред гърдите си.
— Ти сваляш старата боя от къщата ли?
— Да.
— Искам да престанеш да го правиш!
— Но не можем да боядисаме стените наново, преди да свалим старата боя — с желязна логика отговори тя.
— Така или иначе не мога да си позволя да купя боя сега. Освен това, не искам да се катериш по високата стълба. Ами ако паднеш, докато ме няма?
— Ами ако ти се нараниш, докато си сам на полето? — отвърна му тя. — Внимавам какво правя и досега не съм имала неприятности. Пък и не остана още много.
— Не — тихо повтори той. — Не мога да си позволя боята сега, а дори и да можех, не искам ти да се занимаваш с това.
— А кой друг предлагаш да го свърши, след като ти нямаш никакво време?
— За трети път ти повтарям, че сега не мога да си позволя боята. — Рийс вече викаше. — Какво трябва да направя, за да го проумееш?
— Това е също нещо, за което никога не сме говорили. А защо смяташ, че ние не можем да си позволим боята? Не забравяй, че преди да се омъжа, аз работех и сама се издържах. — Маделин постави ръце на кръста си и се обърна с лице към него. — Имам и чекова и депозитна сметка, които съм прехвърлила в банката в Билингс. Освен това имам и попечителски фонд, оставен ми от баба Лили. Далеч не може да се каже, че притежавам състояние, но със сигурност имам достатъчно, за да платя няколко кофи боя.
Лицето на Рийс придоби каменно изражение.
— Не! Забравила ли си предбрачното споразумение? Всичко твое си е твое и всичко мое си е мое! Ако похарчиш свои пари за ранчото, после с години ще спорим, в случай че се стигне до подялба.
Тя забоде пръст в гърдите му.
— Първо на първо, Рийс Дънкан, изобщо не планирам да се развеждам с теб, така че не ме интересува какво съдържа безценното ти предбрачно споразумение. Освен това, колко може да струва боята за къщата? Сто долара? Двеста?