— А инвеститорът, разбира се, ще си ти.
Робърт кимна.
— Точно така — аз търся печалба, а той ще успее да я постигне. При това смятам да инвестирам лични пари, а не да замесвам „Канън Къмпаниз“.
— Говори ли вече с него за това?
— Не, първо исках да чуя твоето мнение. Ти си му съпруга и го познаваш по-добре от мен. Смяташ ли, че ще приеме или само ще си загубя времето?
— Не мога да ти кажа нито едното, нито другото. Трябва сам да прецениш. Както каза, той познава бизнеса си, затова нека той реши, независимо дали аз съм се изказала за или против.
— Но това е и твоят дом.
— Така е. Аз все още се уча да помагам в работата тук, но далеч не съм толкова запозната, че да мога да взема правилно решение. Пък и моят дом е там, където е съпругът ми, а не там, където живеем. Бих отишла навсякъде, стига да сме заедно и ще бъда напълно доволна.
Той я погледна й в сивите му очите проблесна непозната нежност.
— Ти наистина си влюбена в този мъж, нали?
— От самото начало. Иначе не бих се омъжила за него.
Той огледа лицето й, точно както когато пристигна, сякаш изпитваше истинско удоволствие от истината в думите й. След това рязко кимна и се изправи.
— Тогава ще отправя предложението си направо към Рийс и ще видим той какво мисли.
Рийс отхвърли предложението, както Маделин очакваше, че ще постъпи. Ранчото бе лично негово; можеше да му отнеме повече време и да е по-трудно, но всяко дърво и песъчинка му принадлежаха и той не искаше да ги излага на риск с външен инвеститор. Робърт прие отказа му с чувство за хумор, защото това бе просто бизнес, в който той влагаше точно толкова емоции, колкото и в отношенията си с жените.
Същата вечер Рийс сподели за разговора си с Робърт, докато тя лежеше до него, отпуснала глава върху рамото му.
— Робърт ми предложи сделка днес. Ако приема неговата инвестиция, ще мога да удвоя капацитета на ранчото, да наема помощници и вероятно до пет години ще възвърна предишните му размери.
— Зная, той спомена нещо такова.
Рийс се стегна.
— И ти какво му каза?
— Да говори с теб. Това е твоето ранчо и ти най-добре знаеш как да го управляваш.
— А би ли предпочела да приема предложението му?
— Защо смяташ, че трябва да взема страна?
— Заради парите — лаконично отговори той.
— И сега не се оплаквам — отвърна тя и в гласа й се долови едновременно смях и топлина.
— Но можеш да имаш много повече.
— Така е, но можех да имам и много по-малко. Аз съм щастлива, Рийс, и това не зависи от решението ти да приемеш или да отхвърлиш предложението му.
— Той ми каза, че ти няма да вземеш ничия страна.
— Така е, няма да го направя. И в двата случая не печеля нищо, затова не възнамерявам да си хабя силите за това.
Рийс остана буден дълго, след като тя спокойно заспа в прегръдките му. Можеше да получи мигновена финансова сигурност, но това означаваше да направи онова, което се бе заклел никога да не допусне — да рискува собствеността си върху ранчото. Вече имаше една ипотека, но засега успяваше да си погасява вноските. Ако приемеше пари от външен инвеститор, щеше да изплати дълга си към банката, но пък не знаеше на каква цена. А най-много го изкушаваше мисълта, че ако се съгласи, ще може да осигури на Маделин онзи лукс, който преди не би бил проблем.
За да се грижи за съпругата си, както му се искаше, трябваше да рискува ранчото. Рийс прекрасно си даваше сметка за иронията на тази ситуация.
В деня, преди Робърт да си замине, от Канада нахлу студена вълна и започна да вали сняг. От начало просто натрупваше, но без спиране. Температурите рязко спаднаха и започна да духа силен вятър. Рийс наблюдаваше мрачно обстановката навън, а метеорологичните прогнози предвещаваха влошаване. Докато все още бе възможно, той премести стадото на завет и им занесе още сено, макар да не бе убеден, че то ще им е достатъчно.
На връщане към плевнята започна да вали толкова силно, че видимостта падна под три метра, а вятърът натрупваше снежни преспи и променяше пейзажа. Собственото му ранчо се превърна в непознато за него място, без нито един признак, който да му помогне. Единственото, което му оставаше, бе да продължи да язди и да не се пребори с чувството на дезориентация. Конят предпазливо се придвижваше, като внимаваше при всяка крачка, за да избегне опасността да падне в дупка и вероятно да счупи крак. На носа на животното се появиха висулки от топлия дъх, който замръзваше на мига. Рийс покри лицето си с ръкавица и усети ледени кристалчета върху кожата си.
Пътят обратно, който обикновено му отнемаше двадесет минути, сега се проточи цял час. Той започна да се чуди дали не е подминал плевнята, когато най-неочаквано тя се появи пред погледа му и то само благодарение на факта, че вратата й бе отворена, а вътре се забелязваше светлина. На челото му се появи дълбока бръчка — Рийс бе убеден, че е затворил врата и със сигурност не бе оставил нищо включено. И въпреки това, в този момент можеше да изпита само благодарност — още половин час и едва ли щеше да се прибере.