Маделин едва не изпусна писмата, когато видя плика с клеймо от Монтана. Бяха изминала само девет дни, което означаваше, че той бе отговорил почти веднага. А през тези девет дни тя постоянно се самоубеждаваше, че той изобщо няма да й пише.
Седна на малката масичка в хола си и отвори плика. Вътре имаше само един лист хартия.
Госпожице Патерсън,
Името ми е Рийс Дънкан. На тридесет и четири години съм, разведен, без деца. Притежавам ранчо в централна Монтана.
Ако все още проявявате интерес, бихме могли да се срещнем след две седмици в събота. Моля, уведомете ме за решението си. Ще ви изпратя автобусен билет до Билингс.
Нямаше поздрави за финал, само подпис. Г. Р. Дънкан. Какво ли се криеше зад това Г? Почеркът му бе едър, ъгловат, напълно четлив и нямаше нито една правописна грешка.
Сега вече знаеше името му, възрастта и факта, че е разведен. До този момент сякаш не бе реална личност — един анонимен, публикувал обява във вестник. Това вече се бе променило.
А очевидно и бе твърде зает, след като можеше да отдели време за среща с нея чак след две седмици. Маделин не можеше да престане да се усмихва. Той изобщо не създаваше впечатление на мъж в отчаяна нужда от жена, принуден да публикува обяви. За пореден път я споходи предчувствието, че този човек просто бе прекалено зает, за да тръгне да си търси съпруга. От писмото научаваше, че е разведен, така че най-вероятно да бе загубил първата си съпруга, точно защото е прекалено ангажиран с работа.
Потупа плика с пръсти, докато изучаваше почерка му. Този мъж я заинтригува. Искаше да се запознае с него.
Маделин С. Патерсън отговори бързо, нещо, което другите две не бяха направили; все още очакваше техните писма. Рийс отвори пощенския плик.
Господин Дънкан,
Ще пристигна в Билингс на посочената дата. Въпреки това, не мога да Ви позволя да платите пътните ми разноски, тъй като не се познаваме и от срещата ни може да не излезе нищо.
Самолетът ми каца в 10.39 сутринта. Надявам се да Ви е удобно. Моля, уведомете ме, ако промените плановете си.
Той повдигна вежди. Виж ти! Значи тя предпочита да лети, вместо да пътува с автобус. На устните му се появи цинична усмивка. Всъщност, и той го предпочиташе. Дори навремето притежаваше собствен самолет, но това бе П.Е., т.е. преди Ейприл. Бившата му жена добре се беше погрижила, така че сега той не можеше да си позволи дори самолетен билет, камо ли собствен самолет.
От една страна бе благодарна, че му спестява допълнителни разходи, но мъжката му гордост ненавиждаше факта, че не може да си позволи сам да й изпрати самолетния билет. По дяволите, та дори и билета за автобуса щеше да го затрудни изключително много. Вероятно като научи колко е беден, тази жена щеше да си изтърка подметките от бързане да избяга обратно. Нямаше начин да се получи нещо между него и тази жена, но нищо не му пречеше да се увери сам. Не можеше да каже, че пред вратата му се избиват кандидатки.
Маделин знаеше, че в петък вечер Робърт има уговорена среща, а понеже искаше да поговорят насаме го покани на вечеря в четвъртък, преди съботния й полет.
Той пристигна в осем и половина, влезе в хола, сипа си щедро уиски с вода. Повдигна чашата си за тост, със смях в очите, но сериозни устни. Маделин повдигна чашата с вино в отговор.
— Пия за една загадка — каза тя.
Той елегантно повдигна тъмните си вежди.
— За теб?
— Не, аз съм отворена книга.
— Написана на непознат език, обаче.
— А ако твоите корици бяха отворени, на какъв език щеше да е написана книгата?
Той повдигна рамене; очите му все още се усмихваха, но Робърт не можеше да отрече, че държи всички настрани. Всъщност, Маделин му бе най-близкият човек; баща му се бе оженил за майка й, когато тя бе на десет, а той на шестнадесет — твърде голяма разлика за истинска близост, но той си бе направил труда да я приеме, да разговаря с нея и да я изслушва. Заедно преживяха смъртта на баща му, а пет години по-късно и тази на майка й; в повечето случаи това би сложило край на отношенията им, но те си останаха близки, защото се харесваха като приятели, а не само като брат и сестра.
Робърт бе същинска загадка — елегантен, красив, страховито интелигентен, но изключително затворен за околните и никога не допускаше никой близо до себе си. Маделин бе единствената, която изобщо знаеше какво представлява той в действителност. Никой друг не го познаваше по-добре от нея. През годините, откакто наследи „Кенън Къмпаниз“, той направи фирмата още по-богата и влиятелна. В галантните му ръце лежеше огромна власт, но дори тази империя не докосваше истинската му същност.