ДЕВЕТА ГЛАВА
В края на януари втора студена вълна нахлу от север и този път положението изглеждаше още по-страшно. Два дни преди застудяването, двамата упорито работиха, за да подготвят всичко и да спасят добитъка. Температурите започнаха да падат през нощта, а когато на сутринта се събудиха, навън бе около десет градуса под нулата, валеше тежък сняг, но поне вятърът не бе много силен.
Рийс на няколко пъти излезе от къщата, за да натроши лед в хранилките на животните, че поне да имат вода за пиене, докато Маделин умираше от страх да не му се случи нещо. Навън наистина бе убийствено студено, а метеорологичните прогнози съобщаваха, че положението ще се влошава.
Така и стана. Температурите падаха постоянно и привечер вече бе двадесет и три градуса под нулата.
А на сутринта термометърът показваше тридесет под нулата в комбинация с леден вятър.
Ако до този момент Рийс беше притеснен, то сега вече се държеше като диво животно, затворено в клетка. Дори и в къщата стояха дебело облечени, а Рийс постоянно поддържаше огъня в камината, макар че все още имаха електричество. Пиеха топло кафе и шоколад, за да поддържат температурата на телата си и се преместиха да спят в дневната, пред камината.
На третия ден той само седеше с празен поглед, зад който прозираше стаен гняв. Стадото му измираше отвън, а той не можеше да направи нищо, за да ги спаси — виелицата и снегът навън го спираха. Смразяващият студ щеше да го убие по-бързо от добитъка. Температурата на вятъра бе четиридесет и пет градуса под нулата.
Докато лежаха пред камината същата вечер Маделин прокара длан по гърдите му и усети колко стегнат е всеки мускул у него. Рийс бе вперил поглед в тавана. Тя се подпря на лакът до него.
— Независимо какво се случи — тихо изрече тя, — ще се справим някак.
— Не можем да се справим без добитък. — С дрезгав глас отвърна той.
— Значи просто се отказваш?
В погледа, който Рийс й хвърли, се четеше истински гняв. Той не знаеше какво значи да се предадеш — дори думата му бе чужда.
— Ще работим по-упорито — продължи тя. — Миналата пролет мен ме е нямало и никой не ти е помагал. Двамата можем да се справим.
Лицето му омекна, той взе ръката й в своята и като я повдигна срещу светлината от камината, започна да изучава нежната, женствена длан. Тя бе готова да се захване с всякаква работа, независимо колко тежка или мръсна, а той не смееше да й признае, че когато е около нея, толкова се притеснява да не й се случи нещо, че губи повече време да я предпазва. Маделин нямаше да го разбере; бяха женени от седем месеца и досега тя не се бе уплашила от нищо. Със сигурност не се беше уплашила от него. Споменът за някои от караниците им го накара да се усмихне; а други мигновено го възбуждаха. Изминалите седем месеца със сигурност не бяха скучни.
— Права си — съгласи се той и допря ръката й към лицето си. — Ще трябва да работим по-упорито.
Едва на четвъртия ден успяха да излязат извън къщата. Вятърът бе утихнал, а небето бе кристално синьо, сякаш се надсмиваше на хапещия студ. Толкова беше мразовито, че двамата увиха шалове около лицата си, за да могат да дишат и с огромни усилия стигнаха до плевнята, където се погрижиха за животните. Завариха кравата в окаян вид и тя започваше да рита всеки път, щом Рийс се опиташе да я издои. Отне им повече от час и безбройни опити, докато тя най-сетне застана спокойно и му позволи да си свърши работата. Маделин междувременно се зае с конете — занесе им прясна храна и вода, почисти отделенията им и застла нова слама.
Животните изглеждаха нервни и като че се радваха да ги видят; очите й се напълниха със сълзи, докато галеше любимецът на Рийс по муцуната. Конете поне бяха защитени в плевнята — не й се мислеше какво ли се е случило с добитъка отвън.
Рийс успя да запали пикапа и го натовари със сено. Маделин се настани до него и дори не трепна при строгия му поглед. В никакъв случай не би го пуснала сам да обикаля ранчото в такъв студ; ако му се случеше нещо, ако не успееше да се върне в пикапа или загуби съзнание, за минути щеше да измръзне до смърт.
Той внимателно подкара към оградения район, където бе прекарал стадото. Когато стигнаха, лицето му бе абсолютно безизразно. Там нямаше нищо — само чист, снежен пейзаж. Слънчевите лъчи блестяха върху снега и той се пресегна за тъмните си очила. Маделин също го последва.
Рийс продължи да шофира, в търсене на стадото, ако изобщо животните бяха оцелели. Снежното одеяло може би скриваше труповете им.