Най-сетне дочуха жален вой, който ги упъти до част от добитъка. Вероятно бяха тръгнали да търсят храна или убежище. Силният вятър бе навял голяма купчина сняг около дърветата и животните се бяха скрили там, на завет.
Лицето на Рийс все още бе каменно, когато слезе от пикапа и разтовари купите сено от багажника. Маделин прекрасно разбираше как се чувства той — боеше се да се надява и го бе страх, че това е единствената оцеляла част от стадото. Рийс разряза канапа От балите и разпръсна сеното, след което взе лопатата и прокопа отвор в купчината сняг. Нервните животни се струпаха около сеното. Рийс ги преброи и лицето му се стегна още повече. Маделин знаеше, че това е само част от животните, които бяха намерили скривалище тук.
Той се качи в пикапа и стисна волана.
— Щом като тези са оцелели, значи има и още — каза Маделин. — Трябва да продължим с търсенето.
Наистина намериха още около едно замръзнало езеро, но телата им лежаха на една страна, тук-там натрупани със сняг. Рийс ги преброи — тридесет и шест бяха загинали, а може би имаше други, по-малки телета, които бяха напълно покрити.
Една крава се бе омотала в храсти и тел, а малкото й лежеше отстрани и с невинни, кафяви очи наблюдаваше как майка му се бореше да се освободи. Рийс я освободи и тя се изправи, но бе толкова отслабнала, че не можеше да помръдне. Телето й също се изправи на люлеещи крака и се доближи до майка си. Рийс струпа пред нея купа сено и продължи с търсенето.
В едно дере намериха още седем оцелели животни и десет трупа. Така продължи целия ден — откриваха колкото живи, толкова и измръзнали до смърт. Той им даваше сено, с брадва пробиваше дупки в замръзналите езера и водеше точна сметка на загубите и оцелелите. Половината от стадото бе измряло и вероятно още щяха да загинат. Сериозността на ситуацията изведнъж се стовари с цялата си тежест. Беше толкова близо до успеха — и ето че това го сполетя.
На следващия ден обиколиха по-отдалечените места, за да съберат стадото. Рийс яздеше, а Маделин караше пикапа, натоварен с още сено. Температурите бяха се повишили, ако така можеха да се нарекат десет градуса под нулата, но вече нямаха никакво време за губене.
Едно младо теле отказа да се присъедини към стадото, побягна вляво, а конят веднага го последва и препречи пътя на непокорното животно, за да го върне обратно. Добичето обаче се заинати, започна да клати глава и да гледа наоколо като непослушен тийнейджър. Направи повторен опит да избяга и се насочи към близкото езеро, но точно в това Рийс бе пробил няколко дупки в леда, а не бе чак толкова студено, че покривката да стегне достатъчно, за да издържи тежестта на животното. Задният му крак проби леда и то падна назад, а очите му издаваха ужаса от случващото се.
Ругаейки, Рийс грабна въжето и се приближи до брега. Маделин изгаси пикапа и излезе.
— Не стъпвай върху леда — предупреди го тя.
— Не се притеснявай. Не съм глупав, колкото него — измърмори той, развърза въжето и няколко пъти го завъртя във въздуха. Първият път пропусна животното, защото то яростно се мяташе във водата, с което чупеше още лед около себе си и в резултат цялото потъна под водата, точно когато Рийс заметна. Рийс все още ругаеше и събра въжето, когато Маделин се приближи до него.
При втория опит примката се омота около мятащата се глава на животното и Рийс бързо омота другия край на въжето около седлото. Конят бавно започна да отстъпва назад под инструкциите и здравата ръка на Рийс и измъкна животното.
Щом го спасиха, Рийс се приближи до него и започна да развързва примката от врата му. Щом се освободи, добичето жално изрева и с всичка сила се нахвърли върху Рийс, блъсна го странично и го запрати във водата.
Маделин затаи писъка си, изтича напред и зачака той да се подаде над повърхността. Той наистина се появи, но на около три метра от брега, които трудно можеше да преодолее. Ледената вода почти мигновено парализира крайниците му. Единственото, което успя, бе да се подпре на лакти върху ръба на леда и да се държи отгоре.
Маделин грабна въжето и издърпа коня до брега, но тя не можеше да замята примката и със сигурност нямаше да успеят да го изтеглят, омотан около врата.
— Можеш ли да хванеш въжето? — уплашено извика тя и една му ръка се помръдна в знак, който тя се надяваше да е утвърдителен. Тя заметна въжето към него и той направи опит да хване другия край, но движенията му бяха бавни и тромави, затова то потъна във водата.
Маделин трябваше да го измъкне и то веднага. Две минути по-късно можеше да е твърде късно. Сърцето й лудо биеше в гърдите, а лицето й бе бяло като платно. Никой друг, освен нея не можеше да му помогне, а и нямаше никакво време за нерешителност. Издърпа обратно въжето и се приближи към ръба на леда.