Рийс спря, щом възбудата му стигна критичната точка, защото не искаше да свършва сега. Обгърна лицето й с длани и зелените му очи проблеснаха, докато се опитваше да прецени силата на нейното желание.
Прокара устни покрай ухото й.
— Знаеш ли, че един мъж обикновено…
Тя слушаше шепота, а ръцете й се впиха в гърба му, докато се опитваше да се съвземе. Макар да обичаше тяхната игра, сега не бе в настроение да продължава. Накрая прошепна:
— Чудя се защо са нужни толкова много, като само един е достатъчен.
С плътния си глас, Рийс отговори:
— Най-добре да ти направим едно бебе, скъпа моя.
След което продължи да се движи в нея, все по-силно и бързо. И някъде през следващия час наистина го направи.
ДЕСЕТА ГЛАВА
Рийс отново прегледа цифрите, но сборът не се промени. Изправи се и погледна през прозореца със свити устни и стиснати в юмруци длани. Толкова много години работа, проклети години, се оказаха напразни.
Бе направил всичко по силите си, ограничи разходите, докато вече не остана нищо за ограничаване и въпреки това цифрите обрисуваха усилията му в черно и бяло — той бе на загуба. Януарската буря унищожи половината от стадото му, а банката не можеше повече да го чака. Рийс нямаше възможност да покрие ипотеката, но нямаше и да получи отсрочка.
Разполагаше с три възможности — първо, можеше да остави банката да придобие собственост върху земята му и тогава губеше всичко; второ, можеше да обяви за банкрут според единадесета глава, но тогава губеше кредита; и трето, можеше да приеме предложението на Робърт да инвестира в ранчото. Той се усмихна мрачно. Третият вариант бе възможен, само ако предложението на Робърт все още бе валидно, имайки предвид, че той го отправи в период, когато ранчото беше успешно, а сега нещата вървяха стремглаво надолу.
Толкова близо бе до успеха. Помисли си, че точно заради това последното поражение бе особено горчиво, когато за миг си успял да зърнеш края на дълговете. Онова, което Ейприл започна преди почти осем години, най-сетне даде плодове — разрушаването на неговото ранчо. Кой знаеше защо тя бе постъпила така? Може би, защото той обичаше земята си повече от всичко друго, много повече от нея. Ранчото бе неговата кръв и той щеше да го изгуби, освен ако Робърт Канон решеше да инвестира. Рийс отново обмисли вариантите и пак Робърт остана последният му шанс, при това доста несигурен, защото след като прегледаше цифрите, той трябваше да е дяволски хазартен тип, за да приеме сделката. Рийс не таеше големи надежди, но щеше да опита, просто защото нямаше друг ход. Дори не си позволи да го обмисля — вече имаше Маделин и щеше да направи всичко възможно, за да запази дома й. Тя не се бе омъжила за него, за да преживее банкрут или възбрана от страна на банката.
Март месец вече бе дошъл; все още имаше сняг, но въздухът пулсираше от обещания за предстоящата пролет. Съвсем скоро дърветата и храстите щяха да се покрият с пъпки. Земята щеше да се съживи, но и това не успя да разведри мислите му, понеже това може би щеше да се окаже последната му пролет в ранчото.
Чуваше Маделин да си тананика заедно с радиото в кухнята, докато приготвяше сместа за кекс. Тя бе станала много добра готвачка и устата му се пълнеше със слюнки, всеки път, когато усетеше аромата на приготвен от нея сладкиш. Маделин наистина бе щастлива тук. Ожени се за нея с идеята, че получава само един партньор в работата, но вместо това получи интелигентна, сърдечна, забавна и секси съпруга, която го обичаше. Тя никога не се почувства неудобно заради него, никога не му поиска нещо, което той не би могъл да й осигури — Маделин просто го обичаше и не се опитваше да го скрие.
И сега не знаеше как ще й съобщи лошата новина, но тя имаше пълно право да знае.
Тя облизваше сместа за кекса от дървената лъжица, когато той влезе в кухнята и му намигна, като предложи и на него.
— Искаш ли малко?
По пръстите й също имаше смес. Той започна оттам, след което облиза и дръжката на лъжицата, като езикът му не пропусна нито частица от сладкото тесто.
— Има ли още? — попита той, като се увери, че е облизал всичко по нея.