— Едно на нула за съпругата — обяви Флорис с безкрайно задоволство в гласа.
На следващия ден Рийс отново дойде, настани се в едно от сепаретата и с натежали очи я наблюдава, докато тя обслужваше клиентите. Малкото заведение бе необичайно оживено и той мрачно си помисли, че е направил услуга на Флорис, тъй като новината за вчерашната им кавга явно се бе разпространила. Нищо друго не привличаше хората така, както безплатно шоу.
Днес Маделин изглеждаше уморена и той се почуди дали не й е било зле. Преди да го напусне на няколко пъти й прилошаваше, но сутрешното гадене не я мъчеше много. Може би обаче състоянието й се бе променило. Затова сега го обзе още по-силен гняв, понеже ако си бе останала у дома, където й беше мястото, щеше да има възможност да полежи и да си почине.
Без да го попита, тя му сервира чаша кафе и се обърна да си върви. Като повторение от предния ден, Рийс рязко се пресегна и я хвана за китката. Усещаше, че всички погледи като магнит са се насочили към тях.
— Зле ли ти беше тази сутрин? — рязко попита той.
— Да, но ми мина, след като Флорис ми донесе препечени филии. Извини ме, но имам клиенти.
Пусна я, защото не искаше отново да разиграват сцени. Отпиваше малки глътки от кафето, докато я наблюдаваше как тя обикаля наоколо, усмихва се тук, там разменя някоя приказка, разсмива посетителите, от което лицата им просветват. Това си бе лично нейна дарба — да успява да открие смеха и в най-дребните неща и да подканя останалите да го споделят с нея, дори да ги примамва. Същото бе сторила и с него, даде си сметка Рийс. Деветте месеца, които прекара с нея, бяха най-приятните в живота му — и емоционално, и физически.
Искаше да си я върне. Да наблюдава мързеливата й походка из къщата и способността й да върши чудеса, без видимо да полага никакви усилия. Искаше отново да се закача с него, да го буди с любимата им игра на факти, в очакване той да й е достоен опонент. Желаеше да я усети под себе си, да разтвори бедрата й, да проникне в нея и да я накара да му признае, че все още го обича и никъде не иска да ходи.
Не можеше да разбере защо не е заминала за Ню Йорк, а е стигнала само до Крук, където той много лесно щеше да я намери. По дяволите, да избяга в Крук съвсем не представляваше бягство, а просто малко придвижване по пътя.
Единственият възможен отговор бе, че изобщо не е възнамерявала да се връща в Ню Йорк. Не е търсила големия град — искала е просто да избяга от него.
Споменът за всичко, което й наговори, се върна в мислите му и той потрепери. Тя също помнеше всяка негова дума, дори му бе цитирала част от репликите. Тогава го предупреди, че ще съжалява за думите си, но той бе твърде ядосан и се чувстваше прекалено предаден, за да й обърне внимание. Не трябваше да забравя, че Мади дава толкова, колкото и получава.
А безпроблемно е можела да замине за Ню Йорк; разполагаше с достатъчно средства в чековата си сметка, за да го направи, а Робърт щеше да я посрещне, без изобщо да й задава въпроси. Значи, щом бе останала, може би харесваше Монтана. Дори да целеше да му отмъсти, и това можеше да свърши от Ню Йорк, защото неговото наказание бе, че тя избяга от дома му. Празната къща наистина го подлудяваше.
Най-накрая тя отново се доближи с каната кафе, за да напълни чашата му повторно и попита:
— Искаш ли парче пай? Днес е с кокосово брашно.
— Разбира се. — Така щеше да получи извинение и да остане по-дълго.
Заведението постепенно започна да се изпразва. Клиентите имаха и други задължения, пък и Рийс не бе направил нищо интересно, с което да ги задържи. Когато Маделин прибра чинията му и за трети път му доля кафе, го попита:
— Нямаш ли работа в ранчото?
— Колкото искаш. Кравите се отелиха тия дни.
Само за секунда очите й просветнаха; след това тя повдигна рамене и се обърна.
— Чакай — спря я той. — Седни за минутка и си почини. Не си спирала, откакто съм тук, а това означава, — той погледна часовника си — от два часа.
— Тази сутрин бе доста натоварено. Но и ти не спираш преместването на стадото, само за да си починеш, нали?
Въпреки всичко, Рийс не успя да спре усмивката си при сравнението й между добитъка и посетителите в заведението.
— И все пак поседни. Няма да ти крещя.
— Е, това вече е нещо ново — измърмори тя, но се отпусна на мястото срещу него и протегна краката си. Той ги взе в ръце, постави ги върху коленете си и започна да разтрива прасците под масата, без да я пуска, дори когато тя се опита да ги дръпне.
— Просто се отпусни — тихо изрече той. — Трябва ли да стоиш права толкова дълго?
— Дори да бях в ранчото, пак щях да съм права. Както знаеш, не готвя седнала. Чувствам се чудесно. Освен това съм бременна, а не саката.