— А кой ще ги храни? Откъде да взема пари? Освобождавам ги, защото нямам нито крайцер. Ще се избавя от задълженията. И себе си освобождавам. Занапред при мен ще работят само тези, от които имам нужда, разбирате ли?
И баронът се разкрещя на всички. Накрая Корейсови се озоваха в тъмницата, където моряха с глад затворниците. Копоите донесоха две пейки. Извадиха тръстикова пръчка.
— Лунните жители си признаха при двайсетия удар, че всъщност са циркаджии от Лоуни. Много съм любопитен колко време ще трае при вас — замахна с пръчката един по-стар копой. Но Корейс умееше да се бие. Той развъртя пейката като сопа и копоите се слисаха:
— Вдигна ръка срещу господарите! Та това е бунт! Да се осъди на смърт! — развикаха се те и изтичаха за помощ. Но за щастие в този миг върху прозорците се посипаха първите камъни. Пред къщурката стояха тълпа селяни. Сред Тях цял куп Корейсовци в груби селски дрехи. Навремето родът на Корейс беше станал основоположник на прогреса в селото. Но те не познаха своя потомък, въпреки че толкова им приличаше.
— Нима искаш да ги убедиш да се оставят да ги бият и бесят, да работят ангария и да се трепят на господарския имот? Те ще искат все повече и повече, никой няма да ги спре, никой няма да ни спре — каза Корейс, сякаш поучаваше жена си. Двамата успяха да се спасят в колата си в последния момент, защото феодалът наистина насъска кучетата срещу тях. А на селяните прочете на висок глас декрета за отменяне на ангарията. Хортензия се вайкаше в стаята си.
— Искам да се върна вкъщи — въздъхна Корейс. — Да вървят по дяволите всички, целият
Само че в бързината, заобиколен от побеснелите кучета, той дръпна обратния лост. Понесе се към началото на историята. Когато разбра това, скоростта беше вече твърде голяма.
— Радвам се — крещеше непоправимата Марта. — Радвам се, та ние ще се върнем в рая…
По времето на рая около селото е имало мочури. А в далечината са се скитали всевъзможни едри животни, бобри-великани и странни малки животинчета, пракончета. Корейс опря чело о волана и отказа да слезе.
— Кого искаме да спасяваме? — попита той. — Тук по никакъв начин не може да се спре прогреса. Някъде от тези тресавища води началото си човешката история и ние не можем да избием всички прахора в областта, защото са наши предшественици. Надявам се само, че поне този път никой няма да прилича на нас…
Те стояха до голяма скала, в която се бе превърнал хълмът извън селото. От върха й непрекъснато излизаше дим. По това време Пустият рид е бил още действуващ вулкан. Едва след малко забелязаха, че в подножието на хълма са се скупчили една до друга тълпа маймуни. Огромен тигър, с остри като тесли зъби, си избираше сред тях жертва, подобно на вълк от стадо овци.
— Погледни! Погледни! — извика Марта и скочи от колата. Бързо запали един клон и се приближи с него към ужасното животно. То отстъпи. Марта започна да кима на плешивите маймуни. Може би смяташе, че това са хората от рая. Един огромен самец изтръгна горящия клон от ръката й, друг я улови през кръста и започна танц. Запалиха наоколо всичко, каквото им паднеше. Марта от четиридесет и пета година изчезна в тоя рай. И така, вместо да спре прогреса, тя като същински Прометей пожертвува за него живота си в началото на историята. Корейс наблюдаваше всичко от кабината. Беше твърде уморен, за да се намеси. Пък и не би могъл да се опълчи срещу цялото стадо, което, развеселено от новооткрития огън, изведнъж започна ожесточена битка. Той виждаше пред себе си техните лица, големи кучешки зъби, челюсти и ниски чела. Виждаше тези полумаймуни от прастари времена и си мислеше дали те не приличат на нас, както и ние ще приличаме на бъдещото човечество, до което ще стигне в развитието си нашият вид. Внимателно поправи стрелката. И за последен път полетя във времето. Със сетни сили закри пред себе си надписа, който му беше толкова противен и който всъщност му се присмиваше:
Слезе от апарата в настоящето, където в това време бяха изминали само няколко секунди.
— Какво има? — дотича Тонда, отново само с една ръка и с изплашен вид.
— Не става — отвърна Корейс.
— Как така? Самият аз вчера за проба се върнах с една седмица назад, а при пускане в експлоатация всяка машина трябва да изминава цели векове. Това не е каквото и да е откритие. Вече го произвеждаме на конвейер.
— Но напразно. Няма да унищожите историята. Трябва да разберете това, преди самите вие да бъдете унищожени…
Тонда вече се качваше в кабината:
— Та нали изчезна? Известно време те нямаше тук. Видях това…