— Тръстика ли? Каква тръстика? Къде ти е тръстиката? — обсадих дядо с въпроси.
— Нали ти казах: куха тръстика, един пръст дебела, четири сажена дълга, кажи-речи невидима!
— А аз? — изкарах си ума от страх. — А аз да се задуша наяве без тръстика, така ли?
— В трапа ли си държиш юначеството? Срамота! Ако нямаш намерение да залинее, вади го оттам! Бъди храбър, явето няма да излезе толкова лесно на глава с теб както с нас, старите! — доброжелателно се опитваше да изтърси страха от раменете ми дядо.
— А баба? И тя ли има тръстика? — все пак не можех да се освободя напълно от страха.
— Баба ти ли? — насочи дядо пръст към своите думи в желанието си, изглежда, да подчертае тяхното значение. — Наяве тя се справя като калугерица във водата. За нея сънят е опасен. Затова не спи по цяла нощ. Обикаля като призрак до сутринта. Уж страда от безсъние, но аз зная за какво става дума. В тази къща от толкова яве се задушавам само аз. Ако не дишах с тръстика, толкова дълга, че стига до съня, тозчас щях да загазя!
— Така значи — казах аз и пак вдигнах поглед към бора. Нишанът за нивото на явето, направен от червен вълнен конец, пъхнат в кората на старото дърво, приличаше на примка, която застрашително се клати и неспирно, дъх след дъх съкращава, стиска нашия живот за гушата.
От такава височина и в тревата се чупят всички ребра
Обядът беше разширена закуска. Най-важното пак бяха питанията и поздравите. Освен това имаше супа и пълнени тиквички. Дядо сърбаше много шумно супата. Всъщност всички мислеха, че той сърба супа както млякото сутринта, но аз знаех, че вдишва сън през куха тръстика. Нивото на явето трябва да се е вдигнало още по-високо.
— Не сърбай толкова, нямаме място за разговор — осмели се баба да го укори на глас.
— Каза ли нещо? — попита дядо.
— Напоследък се държи особено — обърна се баба към татко. — Можеш да провериш това, което ти казвам: миналата година го заварих да се катери на стария бор. Ами ако беше паднал? От такава височина и в тревата се чупят всички ребра!
— Аз ли да падна от дървото?! — обиди се дядо.
— Наистина ли си се качвал на бора? — изненада се татко, а мама се разтревожи.
— Да… — сръбна дядо от супата.
— И? Какво търсеше там? — татко остави лъжицата, а мама продължи да се притеснява.
Дядо изгледа всеки от нас с особен, бавен поглед. Можеше да се чуе как някъде дълбоко в гърдите си шумолящо разгъва своята тайна, после бързо се разколебава и скришом я сгъва, пак се разколебава и я разгъва пред всички да видят какво крие.
— Търся мястото, докъдето достига явето и откъдето се разпростира сънят! — отговори най-сетне с решителен глас. — По-рано явето не стигаше дори до коленете ми. Сега заля всички по-ниски краища на селото. И цялото съседно село. Тъй като не се грижехме за насипа, добре, че и досега издържа. Мога да ви кажа, че отгоре, от бора, работата не изглежда весело. Сполетя ни наводнение!
— Наводнение ли? — искрено се смая баща ми.
— Наводнение! — потвърди дядо. — Ще се издавим.
— Аз нищо не усещам — продължи съвсем искрено баща ми.
— То е, защото в града си свикнал на явето. Право да ви кажа вас двамата отдавна ви смятам за удавници — поясни мисълта си дядо.
— Боже опази! А ти стани от стола! Мръдни от мястото си! Какво говориш, клетнико! — баба се мъчеше да прекръсти всяка негова дума.
— Не се вайкай, късно е, удавници са, откак отидоха там — спокойно отговори дядо.
После все пак стана за малко от стола. Толкова, колкото прав да добави:
— Наистина, и това е живот, и така може да се живурка!
Настъпи тягостна тишина. Баща ми безпомощно се усмихна. Няколко пъти се обърна наляво и надясно, като да търси изход, макар да обядвахме на двора. Най-после се досети и с видимо облекчение въздъхна:
— Метафора.
— Да не си станал късоглед? Извинявай, но аз съм здрав като дрян! — изправи се дядо и дори гордо се тупна по гърдите.
До края на обяда никой вече не се докосна до питанията. Онова, което остана от тях, баба внимателно събра и вдигна за самотните зимни дни. Представях си я като малка птичка, може би точно като калугерица, на която тези трошички занимания й помагат да се изхрани до следващото ни идване.
Оттук хубаво можеш да видиш положението на нещата
Докато баба разпитваше мама и татко дали тази метафора е някаква опасна болест, двамата с дядо тръгнахме да се поразходим. Разбира се, дъвчехме сламките следобедна светлина.