Пътеката към хълма лениво лъкатушеше. Въздухът се разреждаше. Тежестта, която чувствах около врата си, падна до нивото на кръста, а когато се изкачихме на една полянка, тежестта се спусна до прасците.
— Оттук хубаво можеш да огледаш положението на нещата — замахвайки с ръка, дядо посочи към долината. — Явето приижда най-вече по пътя.
Наистина от това място, от полянката, главният селски път, прекаран през полето и орните ниви, изглеждаше като пороище, през което неудържимо препуска огромният талвег на явето, способен да преобърне всичко пред себе си. На безопасно място беше само онова, което се намираше достатъчно високо, извън обхвата на побеснелия порой.
По средата на средния хълм съзирах границата. Буковата гора беше разредена, някак си оклюмана в долния край. В горния се зеленееше, бих се заклел, че не й липсваше нито едно листенце. Изобщо всичко над линията, където се докосваха сънят и явето, беше по-пълно. Небето беше по-ясно. Планините — като брегове в синьо. Птичите ята — като пяна, която се събира ту тук, ту там.
Всичко под чертата, където се докосваха сънят и явето обаче, беше в голямо безредие. Нямаше никакво съмнение, че в някога красивата долина пороят на явето беше докарал купища излишни неща. Къртичините на къщите загрозяваха полята. Металните мостове грубо стесняваха потоците и реката. Синурите размътваха повърхността на земята. Едва сега разбрах напълно загрижеността на дядо.
Крачка по крачка, без желание, се запътихме назад.
Дядо каза:
— Преди да се върнем долу, вземи колкото се може повече сън, ще ти стигне поне за известно време.
Спрях се и дълбоко поех дъх. После замижах, престанах да дишам и се гмурнах.
Сгънатата хартийка и нейното съдържание
Когато влязохме в двора, на масата търпеливо ни чакаше голяма кошница с ябълки, царевично брашно, орехи, мед, дамаджанка с люта ракия, венчета чесън против уроки, стрък босилек — всичко, покрито с кърпа с извезани кръстчета.
Здрачът разпиляваше копите дневна светлина. Вместо тях подреждаше лунните лъчи.
— Защо не пренощувате? — плахо попита баба.
— Други ден сме на работа — отговори мама.
— Вярно, не е удобно — бързо се съгласи баба.
Дядо мълчеше. Докато се диша през куха тръстика, не може да се говори.
— Останете си със здраве — усмихна се баща ми.
— Когато стигнеш завоя при реката, недей да завиваш подир светлината от западна страна — загрижено го съветваше баба. — Това, дето святка, са очите на ламята, разправят, че точно тия дни се мотаела насам…
— Да тръгваме — прошепна мама. — Да тръгваме, че ще ми пораснат сълзи.
С баба се разцелувахме. С дядо само се ръкувахме.
Докато ръката ми беше в неговата, усетих, че ми предава някаква сгъната хартийка. С погледа си сочеше нагоре, там, където над явето, се люлееше сънят. Някакво тайно послание, помислих си и трескаво стиснах пръсти.
Не се мина много време и се осмелих да разгърна хартийката. Но на нея нямаше нито дума. Само в средата на нагърченото листче имаше малко зрънце, шарено зрънце от куха тръстика.
Знаех, че след нас котката отново е заела мястото си на пейката, дядо мълчаливо връзва на кръстци лунни лъчи, а баба с натежало сърце затваря вратницата.