Джеймс Лий Бърк
Тръстиковият път
(книга 11 от "Дейв Робишо")
„Тръстиковият път“ е страхотно написан, психологически издържан трилър с поразителна атмосфера. Омагьосващо четиво!
1.
Преди години в държавните документи никога не наричаха Вейчъл Кармауч екзекутор. Използваха думата електротехник. Това бе в ония далечни времена, когато електрическият стол се намираше в затвора „Ангола“. Често обаче му се налагаше да пътува с камионетка от един до друг областен затвор. Заедно с генераторите. Вейчъл Кармауч вършеше държавна работа. Много го биваше.
В Нова Иберия всички знаехме какъв е истинският му занаят, но се правехме на разсеяни. Той живееше сам в къща от небоядисани кипарисови дъски с ламаринен покрив, укрита в гъстата сянка на дъбовите дървета край река Теш. Не садеше цветя в двора си и рядко разчистваше падналите листа, но винаги караше нова кола и я лъскаше с религиозно благоговение.
Всяка сутрин го виждахме да седи сам край тезгяха на едно кафе на главната улица, облечен с грижливо изгладени сиви или бежови дрехи и с платнено каскетче на главата. Наблюдаваше в огледалото останалите клиенти, надвесил над кафеената чашка леко щръкналите си зъби, сякаш чакаше ред да заговори, макар че в действителност много рядко завързваше разговор.
Когато забележеше, че някой го гледа, той побързваше да се усмихне и стотици бръчици прорязваха загорялото му лице, но усмивката не променяше изражението на очите.
Вейчъл Кармауч беше ерген. Не бяхме чували да има интимни приятелки. Понякога идваше в бара на Прово и сядаше на моята маса или на съседната табуретка, ако бях до тезгяха, сякаш искаше да намекне, че двамата сме служители на закона и следователно имаме еднакви преживявания.
По онова време бях униформен полицай в Ню Орлиънс и все още си падах по чистия „Джим Бийм“ с бутилка бира за разредител.
Една вечер той ме завари сам на масата в бара и седна неканен с паничка супа от бамя. Ветеринарят и бакалинът, с които си правехме компания, излязоха от мъжката тоалетна, хвърлиха по един поглед към масата, после седнаха на бара с гръб към нас и си поръчаха бира.
— Не е лошо нещо да си ченге, нали? — каза Вейчъл.
— Сър? — рекох аз.
— Не сте длъжен да ми казвате сър. Често ли сте сам?
— Не много.
— Мисля, че е свързано с работата. Някога бях в щатския патрул. — Очите му, сиви като колосаната риза, се плъзнаха към чашата уиски пред мен и влажните кръгчета от халба върху масата. — Пиячите предизвикват ехо на прибиране у дома. Все едно да хвърлиш камък в сух кладенец. Не се засягайте, мистър Робишо. Да ви черпя ли едно питие?
Теренът до къщата на Вейчъл Кармауч беше собственост на семейство Лабиш — потомци на свободни цветнокожи още отпреди Гражданската война. Патриархът на рода бил един мулат с френско образование на име Жубал Лабиш, който построил тухларна край реката южно от Нова Иберия. Купувал и взимал под наем роби, използвал ги най-безмилостно и доставял тухли за къщите на събратята си робовладелци по двата бряга на Теш.
В къщата с колони, която си построил южно от границите на област Сейнт Мартин, нямало нито италиански мрамор, нито испанско ковано желязо — това можели да си позволят само по-богатите плантатори, на които се мъчел да подражава. Но Лабиш насадил дъбове около алеите, а балконите и верандата отрупал с цветя; робите му поддържали нивите и овощните градини безупречно чисти. Макар че не го канели в домовете си, белите го уважавали като бизнесмен и при среща любезно го поздравявали. Това почти му стигало. Почти. Лабиш пратил децата си да учат на север с надеждата, че ще сключат смесени бракове и тъмно жълтеникавият оттенък, който ограничавал амбициите му, ще изчезне от кожата на семейството.
За негово нещастие, когато се задали покрай Теш през април 1863 година, федералните войски не забелязали никаква разлика между него и белите му съседи. Те най-демократично освободили робите му, опожарили нивите, оборите и плевните, смъкнали капаците от прозорците, за да пренасят ранените, а вносните мебели и пианото накълцали за подпалки.
Преди двайсет и пет години последните възрастни представители на рода Лабиш — съпруг и съпруга — се натъпкаха с уиски и сънотворни, вързаха на главите си найлонови торбички и умряха в колата си, паркирана зад един бар в Хюстън. И двамата бяха сводници. И двамата бяха свидетели във федерален процес срещу нюйоркската мафия.