31.
На другата сутрин позвъних в мотела на Клит, но никой не отговори. По-късно опитах пак и се обади женски глас.
— Пейшън — казах.
— Какво искаш?
— Къде е Клит?
— Спи. Остави го на мира.
— Няма ли да проявиш малко любезност?
— Ще му кажа, че си се обаждал. В момента му трябва почивка — тросна се тя и затвори.
Вечерта отскочих до мотела. Отминаваше един горещ ден, небето на запад бе пурпурно и започваше да вали. Когато Клит отвори вратата, веднага ме лъхна на алкохол, а дрехите му изглеждаха така, като че е спал с тях.
— Какво има, Жилка? — попита той.
— Пейшън каза ли ти, че съм се обаждал?
— Сигурно е забравила.
Той затвори вратата зад мен. Стаята беше мрачна и разхвърляна. На нощното шкафче лежеше червена кърпа, каквато бях видял върху врата на Пейшън. Клит извади от хладилника отворена кутия бира, жадно изгълта съдържанието и я хвърли в кошчето.
— Шофьорът на Джим Гейбъл се е опитал да очисти Ремета — казах аз. — Ремета го изпреварил и после подпалил къщата.
Замълчах, и го погледнах. Той се взираше в пустотата.
— Клит!
— Ремета е искал да го мислите за убит, така ли?
— Или просто да спечели време, за да види сметката на Джим Гейбъл.
— Значи Гейбъл е уредил работата, а?
— Така предполагам.
Клит пусна водата в мивката и се наплиска.
— Нямам нищо за пиене — промърмори той. — Ще трябва да купя.
— Мислех, че с Пейшън сте скъсали.
— Тя е сам-самичка. Ще екзекутират сестра й. Има неизлечима болест. Какво да й кажа? Хубаво беше, хайде чупката — това ли?
После почна да рови из шкафовете, куфара и хладилника, макар да знаеше, че в бунгалото няма и капка алкохол. След малко каза:
— Пейшън иска да ида с нея на екзекуцията на Лети. Накара я да ме впише в списъка. Виждал ли си бесилката в Сайгон? Не понасям такива работи.
Той размаха из въздуха масивната си длан, сякаш отпъждаше въображаем противник. Седнах на леглото и зачаках да се успокои. Изведнъж спрях поглед върху едната възглавница.
— От кого е кръвта? — попитах аз.
— Върви си, Дейв. Остави ме за малко. Ще ми мине, обещавам — каза той и се подпря на мивката, дишайки тежко като изхвърлен на сухо кит.
На другия ден пак ми се обади Кони Дезотел.
— Нямам напредък с Белмънт — уведоми ме тя.
— Ясно.
— Не му е лесно. Разкъсва се между желанието да постъпи човечно и волята на избирателите.
— Да постъпи човечно, а? Ако имам възможност, ще го кажа на Лети Лабиш.
— Опитах се да помогна. Какво друго искаш?
— Къде е Белмънт сега?
— Нямам представа. Потърси го в резиденцията. Но аз съм вън от играта. Разбра ли? Откровено казано, до гуша ми дойде от твоята грубост.
— Каква връзка имаш с Джим Гейбъл, Кони? — попитах.
Но тя вече беше затворила.
Кони Дезотел бе казала, че няма представа къде е Белмънт Пъг. Но аз знаех къде мога да го намеря в сряда. Когато бе пътуващ проповедник и амбулантен търговец, Белмънт отбелязваше средата на всяка седмица с отбиване във фундаменталистката църква на малкото селце Лоти сред низините на Ачафалея. По онова време паството му плащаше по трийсет и пет долара на проповед и днес той продължаваше да ходи там всяка сряда вечер — може би от благодарност или пък просто за да се представи като смирен и набожен човек.
Вечерта подкарах през Орелусас и продължих по шосе 190 до Бейтън руж, после свърнах по един чакълест път, минах железопътния прелез и навлязох далече навътре в блатистите низини. Най-сетне прекосих група къщурки с ръждиви мрежи по прозорците и наближих църковна сграда със син неонов кръст на покрива.
Паството бе седнало да вечеря на дъсчени маси край малка кедрова горичка. Сред паркираните пикапи и вехти леки коли зърнах черния крайслер на Белмънт, покрит с петна от сива кал. Страничните стъкла бяха свалени и когато се приближих, видях вътре отегчен щатски полицай и някаква жена, която пушеше цигара. Изглеждаше като излязла от лабораторията на доктор Франкенщайн — със силиконов бюст, лифтинг на лицето, химически загар и индустриални количества парфюм. Тя си издуха носа в книжна кърпичка и я метна през прозореца на тревата.