Заварих Белмънт с пълна уста. Каубойската шапка беше отметната на тила му и кичурите коса отпред стърчаха като на хлапе.
— Днес няма да биеш никого, нали, синко? — рече той.
— Искам да поговорим за Лети Лабиш.
— Знаех си.
— Остават й две седмици.
— Не ми го напомняй. Пред Капитолия всеки ден обикалят хора с плакати. Обаждат ми се разни италианци от Ватикана.
— Недей да си слагаш грях на душата, Белмънт.
Той метна през рамо пилешки кокал и стана от масата.
— Ела да се поразходим.
Навлязохме между кедрите; из пурпурното небе отекваха песните на щурци. Ръцете на Белмънт бяха мазни; той свиваше и разпускаше пръсти и ги гледаше как лъщят.
— През нощта, когато четат смъртната присъда, ще стоя до телефона — каза той. — Ако получа нови доказателства или вест от федералния съд, ще спра екзекуцията. Иначе всичко продължава по реда си.
— Не е редно. Знаеш го.
— Аз съм губернатор. Не съм нито съдия, нито съдебен заседател. Нямам нищо общо с процеса, по дяволите. Всичко си го свършихте вие, в област Иберия. Престани да мъкнеш вината си в Бейтън Руж и да ми я подхвърляш на прага, чуваш ли?
Той ми обърна гръб и въздъхна. Къдравите косъмчета по врата му се раздвижиха от вятъра като пилешки пух. В далечината залязващото слънце хвърляше червени отблясъци по черния крайслер. Някой включи неоновия кръст над църквата.
— Коя е онази дама в колата? — попитах аз.
— Мисионерка. В смисъл, че добре познава „мисионерската поза“. А аз съм грешник и не го крия. Престани да ме тормозиш, Дейв.
— Кони Дезотел ме предупреди.
— Какво?
— Каза, че не успяла да те убеди. Чудя се защо ли си въобразявах, че аз ще успея.
— Кони Дезотел ми проглуши ушите, че ако Лети Лабиш не легне под иглата, моментално отивам пак да продавам четки и препарати за баня. За бога, откъде черпиш сведения, синко?
Той тръгна обратно към пикника и спря до една преносима мивка. Пусна водата и старателно си изтърка ръцете, сякаш нещо гнусно бе проникнало в кожата му. После издърпа цял метър книжна кърпа, избърса се чак до лактите, смачка хартията и я метна към кофата за боклук, но не улучи. Каубойската му шапка се синееше в неоновото сияние на кръста.
В събота следобед Дейна Магели влезе в магазинчето с кошче и въдица. Джинсите и маратонките му изглеждаха тъй, сякаш току-що ги бе измъкнал от същото кошче.
— Да имаш свободни лодки? — попита той.
— Избери която си искаш.
Той измъкна от хладилника кутия сода, избърса я от скрежа, сложи на тезгяха един долар и седна. Един клиент вадеше с мрежичка ситни рибки за стръв от аквариума в дъното. Дейна го изчака да излезе, после каза:
— Нали ти и Пърсел не правите номера на Джим Гейбъл?
— Какви номера?
— Бил намерил стъкло в супата си. Следели го разни хора. Веднъж му се сторило, че някой го цели със снайпер.
— Леле, горкият човек.
— Има си любовница. Номерът й не е в телефонния указател, но напоследък някой редовно звъни и я плаши до смърт.
— И смяташ, че зад това стоим ние с Клит?
— Пърсел е животно. Способен е на всичко. Снощи някой стрелял с бренеке по колата на Гейбъл и едва не му пръснал главата.
— Бил е Ремета.
— Не си ли замесен? Честна дума?
— Не съм, Дейна.
— Добре ли си? — попита той.
— Защо?
— Защото не изглеждаш добре.
— Сигурно е от времето.
Магели се загледа към слънчевите петна и сенките из върбалака, разлюлян от морския вятър.
— Май не ти е наред обмяната на веществата — заключи накрая.
Бях дал честна дума пред Дейна, че нямам нищо общо с тормоза и стрелбата срещу Джим Гейбъл. Но това не означаваше, че и за в бъдеще смятам да се въздържам.
Рано сутринта в понеделник потеглих за област Лафурш и продължих през тръстиковите ниви на юг към залива. Вятърът се засилваше, небето бе причерняло и буквално усещах как барометърът пада. Докато минавах по Тръстиковия път покрай магазина и танцовия салон, където бе работила майка ми, по предното стъкло се посипаха едри капки дъжд. В далечината видях кафявата триетажна къща на Джим и Кора Гейбъл. Над покрива се люлееха короните на палмите.
Никой не ми отвори. Чаках в камионетката почти до обяд под небето, изпълнено с облаци като плаващи мастилени петна в преобърната паница. Не знам какво очаквах да открия или разбера, но знаех, че оставя ли полицейската машина да работи на самотек, убийците на майка ми никога няма да бъдат заловени. Температурата сигурно бе спаднала с десетина градуса и през прозореца усещах дъха на изхвърлена риба откъм залива, смесен с прохладния, влажен мирис на прах из тръстиковите ниви, а когато затварях очи, отново бях онова малко момче, което пътуваше по Тръстиковия път с майка си и един мъж на име Мак и се чудеше какво ли е станало с Големия Олдъс и къщата край реката южно от Нова Иберия.