Сега той също ме погледна в очите, за да не гледа хората, които почваха да се озъртат към нас.
— Ставам и си излизам оттук — произнесе Гейбъл. — Тези хора са мои съседи. Ти няма да сториш нищо. Имам оръжие, но ръцете ми са върху масата. Всички го виждат.
— Обещах на Бутси да не повтарям старите грешки. Обикновено си държа на думата, Джим, но все пак съм само човек. Освен това искам да разбереш същността на нашите отношения и да си оформиш представа какво ще се случва където и да се срещнем. Затова…
Без да довърша, аз свих юмрук в брезентовата ръкавица, приведох се над масата и с едно кроше в окото го метнах върху рафта със зеленчукови консерви.
32.
В сряда вечерта Алафеър седяла пред „Макдоналдс“ на главната улица, когато на паркинга спряла червена кола, отвътре слязъл младеж с изгладена бяла риза, бежови панталони, сламена шапка и тъмни очила. Тръгнал право към нея.
Спрял, леко докоснал масата с пръсти и се привел. Зад тъмните очила лицето му било напълно безизразно.
— Може ли да седна? — попитал той.
— Не бива да идваш тук, Джони — отвърнала тя. — Търсят те.
— Не ми е за пръв път.
Той се озърнал към един джип на паркинга, претъпкан с гимназисти. Отвътре долитал оглушителен рап.
— Ела с мен — предложил той и седнал на масата.
— Дейв казва, че си пребил една негърка в Лоровил. Без причина.
— Съжалявам. Понякога нещо ми се обърква в главата. И на нея го казах, случва се.
Рапът откъм джипа загърмял още по-силно. Ремета се завъртял и изгледал сърдито хлапаците. Един от тях метнал навън кутия, пълна с боклуци. Алафеър погледнала ръцете на Ремета. Кой знае защо, вече съвсем не напомняли ръце на художник. Били костеливи и се свивали спазматично, сякаш искали да смажат нещо. Ремета отново се завъртял към нея и видял изражението й.
— Какво си мислиш? — попитал.
— Ръцете ти са загорели — отвърнала тя.
— Бях на езерото Фос Поант. Там е пълно с чапли, жерави и наводнени кипарисови горички. Много е красиво.
— Трябва да се прибирам.
— Не — спрял я той и я хванал за китката.
Привел се към нея и отворил уста да добави нещо, но хлапаците в джипа надули музиката още по-силно. Той се озърнал към тях през рамо. През прозореца на колата изхвръкнала кутия от безалкохолно и изтракала на тротоара.
— Чакай малко — казал Ремета и станал от масата.
Отишъл до джипа, събрал от тротоара всички изхвърлени пластмасови чашки, опаковки от сандвичи и мръсни салфетки и застанал с пълни ръце до прозореца.
— Изключи радиото — наредил той на шофьора.
Гимназистът зад волана спрял разговора с приятелите си и гледал тъпо Ремета, после завъртял бутона на уредбата, докато звукът заглъхнал напълно.
— Взе да ми писва от вас, момчета — рекъл Ремета и натъпкал боклука през прозореца. — Видя ли ви пак да хвърляте нещо на тротоара, ще ви смажа от бой. А ако пак чуя рап, ще изкъртя уредбата от таблото и ще ви я натъпча в задниците. Сега се пръждосвайте.
Шофьорът включил двигателя, дал газ и бясно подкарал по улицата, докато останалите гледали Ремета с пребледнели лица.
Ремета се върнал на масата и проследил с поглед отдалечаващия се джип.
— Не беше хубаво — укорила го Алафеър.
— Те заслужават и по-лошо.
— Сега отивам в библиотеката.
— Ще те откарам. Може да се срещнем по-късно.
— Не.
— Трябваше да го застрелям. Онзи, дето изгоря в Ню Орлиънс. Бяха го пратили да ме убие.
— Не ми разказвай. Отвратително е.
По бузите и гърлото му избили червени петна.
— Не мога да повярвам, че ми говориш така — казал той. — Кой ни доведе дотук, Алафеър?
— Ти. Махай се, Джони.
Не виждала очите му под тъмните очила, но той протегнал шия към нея и дъхът му сякаш я докоснал по бузата като мръсен пръст.
После отдръпнал ръка и пръстите му изскърцали по масата.
— Искам да счупиш вазата, която ти подарих. Вече не си от хората, нарисувани върху нея, Алафеър.
Станал и я погледнал отгоре, очертан като неподвижен силует на фона на вечерното слънце. Тя видяла отражението си в очилата му. Изглеждала дребна, жалка и изкривена, сякаш моралната победа била не нейна, а негова.
Той дълго мълчал, сякаш обмислял преценката си. Накрая казал: