— Ти си просто една малка предателка. И никога не си била нещо друго.
Тя го изчакала да потегли, после изтичала до телефонния автомат и набрала 911.
Два дни по-късно диспечерът Уоли ми се обади по телефона.
— Един човек тук казва, че името му е Голди Бирбом от Ню Орлиънс.
— Прати го при мен.
— Той не се ли би срещу Кливланд Уилямс?
— Голди се е бил с всички.
След минута посрещнах Голди на прага. Макар че наближаваше седемдесетте, коремът му си оставаше все тъй плосък, а бедрата мускулести. Преди да отвори кръчма на улица „Магазин“ през шейсетте години, той бе сменил три боксови категории, като в две от тях стигна до финала.
Голди седна, извади две дъвки, лапна едната и ми предложи другата.
— Благодаря, не сега — отказах аз.
— Още ли търсиш онзи, дето очисти Клъм Чевръстия? — попита Голди. Рядката му коса беше пригладена с гел по черепа и приличаше на снопче медна жица.
— Да, той е голяма досада — подхвърлих аз.
— Чух, че живеел на улица „Камп“. Задига коли от цялата паркова зона, все едно че е в бюро за автомобили под наем.
— Благодаря, Голди, само че оная къща изгоря миналата седмица. Нашият човек я напусна.
— Майтапиш ли се?
— Защо не каза на ченгетата от Ню Орлиънс?
— Не съм в добри отношения с тях.
— Слушай, помниш ли един полицай от шейсетте години на име Джим Гейбъл?
— Да. Беше голям задник.
— В какъв смисъл?
— Вършеше черната работа на джаканосите.
— Сигурен ли си?
— Хей, Дейв, бях задлъжнял на Дидони Джакано с десет бона. Лихвата беше четири стотачки на седмица. Нали знаеш как е. Главницата изобщо не помръдва. Един-два пъти закъснях и Гейбъл дойде да вземе парите. Оставяше жената в колата, сядаше да пие кафе и бъбреше за времето, все едно че сме стари приятели. Задник и половина.
— Каква жена?
— Зелена новачка. Може и да не е знаела какво става. Сега е голяма клечка в Бейтън Руж. Не й помня малкото име, ама фамилията е Дезотел.
Същата вечер Джим Гейбъл казал на жена си, че смята да се пенсионира по-рано и двамата да се преселят в Ню Мексико. Дейна Магели бил насъскал по него вътрешния отдел. Ама че работа! Двама цивилни го прибрали от кметството и го разпитвали в участъка като престъпник. Гадни парфюмирани бюрократчета, дето правят кариера за сметка на колегите.
— Какви са връзките ви с Маги Глик? — попитал единият.
— Никакви.
— Тя казва друго.
— Нека да ви изнеса кратък урок по история, момчета — рекъл Гейбъл. — Това тук някога беше хубав град. Знаехме кой какъв е и къде е. Хората твърдят, че не обичат порока. Всъщност искат да кажат, че не обичат безконтролния порок. Казвахме на босовете, че някой не слуша и те го хвърляха от покрива. На уличните грабители им трошаха носовете с палки. Курвите не се мешаха в туристическия бизнес. Така беше едно време, момчета. Вървете при Дейна Магели и му кажете да си наеме сергия за зарзават.
Джим Гейбъл стоял в хола сред оръжейната си колекция и пиел уиски с лед. Отворил махагоновия овлажнител, извадил дебела пура, внимателно срязал крайчето и я запалил.
Сигурно имало начин да се справи с разследването. Стоял твърде високо в служебната йерархия, бил отдавна в полицията и знаел за чуждите грехове твърде много, та да го хвърлят на кучетата. Когато някое полицейско управление попадне на мушка, вината обират няколко прости ченгета плюс някой чиновник от средно ниво, а най-често и дотам не се стига.
Истинският проблем бил онзи Джони Ремета. Как могъл той, Джим Гейбъл, да се забърка с един психопат, и то способен да задига коли из целия щат, да очисти двама полицаи и да минава през стените, сякаш е невидим?
Не му било приятно да мисли за Ремета. Като цяло престъпниците и прочее изроди били предсказуеми. Повечето били тъпи и вършели всичко възможно, за да попаднат зад решетките. Търсели в живота си власт и внимание от личности, които отъждествявали с бащите си, но им липсвал ум да го осъзнаят. Ремета бил друг. Той влагал в работата си не само интелигентност, но и чистопробна психоза — комбинация, караща Гейбъл да преглъща нервно всеки път, щом помислел за нея.
Той взел от масата буркана с главата на виетконговеца и го сложил на лавицата пред огледалото. Главата леко се люшнала в жълтеникавата течност и дръпнатите очи се вторачили в Гейбъл. Сам не знаел защо, но му ставало някак по-леко, че можел да вземе буркана и да го мести където си иска. Погледнал през прозореца към есенната премяна на дърветата, към вечерния блясък над залеза и го обзело желание да пъхне револвер в устата на Джони Ремета и да му пръсне черепа.