— Не се засягаме лесно — отвърна Клит. — Жалко, че не те взеха там, Джим. Беше тъкмо като за теб.
Завъртяхме се да си вървим и едва не се сблъскахме с жената на Гейбъл. Беше с бял копринен халат и сребристи чехли. Подпираше се на бастун с малък триножник отдолу. Яркото червило и ружът по бузите й напомняха за некадърно наплескана кукла от папиемаше. Жълтата й коса провисваше като царевична свила. Когато я отметна назад с неуверено движение, по слепоочията й затрептяха синкави вени.
— Покани ли господата на вечеря? — обърна се тя към мъжа си.
— Дошли са по работа, Кора — рече Гейбъл. — Вече си тръгват.
— Извинявам се, че не дойдох да ви посрещна. Не усетих кога сте дошли.
— Няма нищо — казах аз.
— Не обръщайте внимание на военните сувенири на Джим. Някои е купил, други са му подарък. Всъщност е кротък човек.
— Да, госпожо — съгласих се аз.
Тя отпусна ръка върху моята. Беше безтегловна като птиче крилце.
— Ще ни бъде много приятно да дойдете пак, сър.
Пръстите й стиснаха моите, а очите й станаха много сериозни.
Когато двамата с Клит излязохме навън, небето бе тъмно и прорязано от дъждовни струи. Миришеше на озон и изхвърлена на пясъка риба. От хоризонта към зенита пробягваха мълнии. Погледнах превитата от вятъра бледозелена тръстика, после далечния кръстопът, където бяхме спрели до изоставения нощен клуб с бунгалата, и изведнъж си спомних кога съм бил там.
— Когато бях малък, майка ми избяга с един тип на име Мак — казах аз. — Веднъж дойде да ме вземе и се настанихме в една от онези бараки зад клуба.
— Зарежи, Жилка — рече Клит.
— Баща ми беше в затвора. Мак работеше като крупие в клуба. Майка ми беше сервитьорка.
— Било е много преди да умре, мой човек. Недей да се тормозиш.
Върнахме се на заден ход по алеята и наближихме предната врата. Спрях камионетката, излязох под дъжда и почуках силно.
След малко на вратата се появи Джим Гейбъл. Държеше пуешка кълка, обвита в книжна салфетка и се усмихваше.
— Забравихте ли нещо?
— От област Лафурш ли сте родом, мистър Гейбъл?
— Да, израснах малко по-нататък край този път.
— Майка ми се казваше Мей Гилъри. Мисля, че е била убита нейде наблизо. Чевръстия казва, че е станало през шейсет и шеста или шейсет и седма година. Спомняте ли си жена на име Мей Гилъри?
На лицето му се появи онова усмихнато, наивно изражение, което всички нечестни хора владеят до съвършенство — с нарочно замъглени очи и леко разтворени устни.
— Ами… не, не помня да съм чувал това име. Мей? Не, сигурен съм.
Качих се в камионетката, върнах на заден ход до шосето и подкарах към кръстопътя.
Клит бръкна под седалката, извади шишенцето и развинти капачката с палец, гледайки как край колата прелитат канавки и тръстикови ниви. Отпи една глътка и запали цигара.
— Недей да пиеш, докато карам — казах аз.
— Гейбъл знае ли нещо за смъртта на майка ти? — попита той.
— Не дрънкай, ами хвърли това шише.
4.
В понеделник потеглих към женския затвор в Сейнт Гейбриъл, на петнайсетина километра южно от Бейтън Руж, където изчаках надзирателката да доведе Лети Лабиш в стаята за свиждания. Заварих двама журналисти от църковната телевизия, мъж и жена, да си събират багажа.
— Лети ли интервюирахте? — обърнах се аз към жената.
— О, да. Историята й е трагична. Но и прекрасна — отговори тя. Беше на средна възраст, руса и хубавичка, с дребно, стегнато тяло в розов костюм.
— Прекрасна? — повторих аз.
Тя вдигна лице към мен. В сините й очи трептеше напрегнато желание да обясни.
— Да, от християнска гледна точка. История за опрощение и надежда.
Забих поглед в пода и мълчах, докато двамата си тръгнаха заедно с екипа.
По някое време в стаята влезе Лети със затворнически гащеризон и белезници на ръцете. Надзирателката до нея беше мършава като точилка, румена, с кестенява коса и мускулести ръце като на ирландска перачка. Тя отключи белезниците и разтри китките на Лети.
— Май съм ги стегнала повечко — рече тя. — Добре ли ще ти е тук, скъпа?
— Нищо ми няма, Телма — отвърна Лети.
Лично аз не бих различил Лети от нейната близначка, ако не беше татуираната на шията й роза със зелени листа. Имаха еднаква кожа, еднаква светлокестенява коса със златисти кичури и дори еднакво мощно физическо излъчване. Тя седна зад дървената маса срещу мен с изпънати рамене и скръсти ръце.