Не. Просто проявявал благоразумие. Ремета бил убиец на полицаи. Ако го откриели, вероятно нямало да стигне жив до затвора. На Джим Гейбъл му оставало само да чака.
Изведнъж огладнял. Измил лицето и ръцете си в банята, сресал се пред огледалото, минал в кухнята и отворил хладилника. Вътре нямало нищо. Дръпнал вратата към терасата и излязъл навън. Жена му лежала на шезлонга, лицето й се розовеело от водката, а жълтите зъби лъщели в гаснещата светлина на залеза.
— Гладен ли си, скъпи? — попитала тя.
— Да.
— Винаги си бил гладно момченце, нали?
— Ще ти бъда признателен, ако не ми говориш така, Кора.
— Е, няма дълго да чакаш вечерята. Ще видиш.
— Благодаря — отвърнал той, после влязъл вътре и затворил стъклената врата.
Колко бе живяла майка й? Шейсет и девет години? Мили боже! Та с подобна наследственост не би се справил и цял литър водка на ден. Колко ужасна мисъл. Не, не бивало да мисли за това.
По дяволите Джони Ремета, казал си. Свързал се с пейджъра на една жена от Ню Орлиънс и след половин час тя му позвънила. Наричали я Сю Безопасната игла — безмозъчна и окончателно хлътнала наркоманка, която изпитвала някаква перверзна наслада от собственото си самоунищожение.
— Да се срещнем довечера в Гранд Айл — предложил той.
— За теб, Джим, по всяко време и където речеш — отвърнала тя.
Това вече е друга работа, помислил си.
Пак си налял уиски с лед и се загледал през високия прозорец към притъмняващата зеленина по сушата и златистия блясък на хоризонта над залива. Корабчето с червени платна се връщало. Гейбъл вдигнал чашата за наздравица към залеза.
В този момент чул шум на кола. Отворил средното чекмедже на бюрото, извадил револвер трийсет и осми калибър и отпуснал ръка край бедрото си.
Когато Кора отворила страничната врата към алеята, из цялата къща полъхнал вятър.
— Чудесен аромат — изрекла високо тя. — Отнесете го в кухнята, ако обичате. Чантата ми е на масата.
Джим Гейбъл прибрал револвера в чекмеджето, затворил го и допил уискито. Вятърът се засилвал. Един червен кленов лист долетял и се залепил на прозореца. Кой знае защо симетричното съвършенство на този лист, унищожен от студения порив, накарало Джим Гейбъл да се замисли над онази мрачна перспектива, която от години се опитвал да зарови в дъното на съзнанието си. Дали било само страх от смъртта? Не, по-скоро страх от мрака след нея и онова, което може да се спотайва в него.
Недей да мислиш. Това са бабини деветини, казал си той, после се обърнал към огледалото и извадил гребенче, но осъзнал, че преди малко се е сресал.
Чул как зад гърба му тихо потропва бастунът на Кора.
— Това е моят съпруг — казала тя. — Джим, това е младежът, който ни донесе вечерята. Не мога да си намеря чековата книжка. Имаш ли пари в брой?
Гейбъл надникнал в огледалото. Видял собствената си стресната физиономия, главата на виетнамския войник и отражението на Джони Ремета — съвсем като трима приятели, събрани за снимка. Зъбите на мъртвия виетнамец били леко оголени в ъгълчето на устните, сякаш опитвал да се усмихне.
33.
Следващия вторник ранното издание на местния вестник съобщи, че Лети Лабиш е преместена от затвора „Сейнт Гейбриъл“ в смъртното отделение в „Ангола“. Белмънт Пъг даде последното си телевизионно интервю по въпроса на стълбището пред щатския Капитолий. Пред журналистите каза: „Смъртната присъда е окончателно подписана и ще бъде изпълнена утре в полунощ. Вече нищо не зависи от мен. Но ще чакам край телефона до последната секунда“. После изви лице към изгрева и камерата хвана мрачния му профил.
Аз и Хелън излязохме да обядваме заедно. Тъкмо се връщахме през паркинга, когато насреща се зададе униформен заместник-шериф.
— Началството те търси — обърна се към мен той.
— Какво има?
— Нищо особено. Твоят приятел Пърсел, се опитва да унищожи Сейнт Мартинсвил. Дали има приспивателни куршуми и за хора?
На влизане спрях до таблото за лични съобщения. Моето отделение беше пълно с розови листчета. Три бяха от шерифското управление в Сейнт Мартинсвил. Още две от Дейна Магели. А на едно пишеше с главни букви „ОБАДИ СЕ!“ и отдолу бяха добавени инициалите на шерифа. Тръгнах към кабинета му и отворих вратата.
— Какво има? — попитах аз.