Той наведе глава и отметна косата си назад.
— Вече бях. В неделя. Откарах Пейшън. Бяха разрешили на Лети да вечеря с близките си.
Бялото на очите му бе пожълтяло като от хепатит. Чаках го да продължи. Клит вдигна бирената кутия, но тя се оказа празна.
— Трябва ми уиски — каза той.
— Вземи си — отвърнах аз.
Той стана и едва не се препъна в пушката. Неволно понечи да ми я подаде, после се ухили замаяно и мина с нея зад бара.
— На горната лавица — посочих аз. — Долу си изпочупил всичко.
Той придърпа стол. Подпря пушката до металната мивка и се покатери. Посегнах през бара, грабнах пушката за цевта и я дръпнах към себе си. Клит изненадано се озърна през рамо.
— Какви ги вършиш, Дейв?
Пречупих цевта, измъкнах патрона и метнах пушката през счупената витрина.
Хелън нахълта заедно с един полицай и двама помощник-шерифи. Докато Клит слизаше от стола, аз прескочих бара и вкопчих ръце около гърдите му. Усетих мирис на пот и бира, на мазна кожа и засъхнала кръв. Изблъсках го иззад бара, после рухнахме на пода и другите се стовариха върху нас. Макар и пиян, той се оказа чудовищно силен. Хелън притисна врата му с коляно, а ние четиримата едва успяхме да извием ръцете му зад гърба. Но имах чувството, че ако искаше, можеше да отблъсне всички ни като побеснял слон.
Двайсет минути по-късно седях при него в участъка. Ризата му беше раздрана, едната му обувка липсваше, но изглеждаше удивително спокоен.
— Не е само заради екзекуцията, нали? — казах аз.
— Да — потвърди той.
— Какво има?
— Аз съм пияница. Сънувам кошмари. И до днес нощем ме посещава една сводница от Сайгон, която убих, без да искам. Какво разбира човек като мен?
В сряда, последния ден от живота на Лети Лабиш, аз се събудих преди разсъмване и слязох през дърветата да помогна на Батист. В мъглата зърнах край рампата линкълн със заключени врати.
— Чия е онази кола? — попитах.
— Когато дойдох, беше тук — каза Батист.
Отключих катинарите на лодките, измих с маркуч кея и запалих барбекюто. Слънцето грейна зад дърветата и линкълнът придоби цвета на презряла слива. От багажника капеше вода. Докоснах я. Беше студена. Помирисах пръстите си.
В осем часа позвъних в управлението и помолих Хелън Соало да провери номера на колата. Тя се обади след десет минути.
— Била е открадната преди два дни от един паркинг в Метери.
— Ако обичаш, потърси ключар и попитай шерифа дали би дошъл тук — помолих я.
— Има ли нещо общо с Ремета? — попита тя.
Слънцето вече напичаше здравата, когато шерифът пристигна с ключаря и „паяка“. Аз и шерифът застанахме до линкълна и изчакахме човека да отключи багажника. Шерифът изсумтя и извърна лице към вятъра.
— Дано цялата паника да е заради няколко забравени риби — каза той.
Чу се щракане, но ключарят не отвори багажника.
— Заповядайте — отдръпна се той и се отдалечи към колата си.
Аз вдигнах капака. Джим Гейбъл лежеше на една страна в голям найлонов плик, сред локва вода и полуразтопени ледени кубчета. Китките и глезените му бяха вързани зад гърба със струна от пиано, преметната през гърлото. Беше засмукал найлона с уста и приличаше на аквариумна рибка, която се мъчи да диша.
— Защо Ремета го е оставил тук? — попита шерифът.
— За да ми натрие носа.
— Значи Гейбъл е един от полицаите, които са убили майка ти?
— Той сам ми каза, че не знам какво става. Бил е наясно, че Ремета има споразумение с някого.
— С кого?
Не отговорих.
— Ама че ден — промърмори шерифът. — Ще екзекутират едно изнасилвано момиче, а ние чакаме някакъв психопат да ни отърве от подкупни колеги. Виждаш ли смисъл в цялата работа?
Аз затръшнах багажника.
— Да, ако приемем, че цялата планета е една огромна лудница.
34.
Като полицай отдавна бях научил една основна истина за престъпниците: те са предсказуеми. Бедата им не е в липсата на ум или въображение. Също като пеперудата, искаща да живее в пламъка, те изгарят от неутолима маниакална страст да си отмъстят на целия свят.
Около два следобед Джони Ремета ми позвъни в службата.
— Как ви хареса нашият човек? — попита той.
— Вече си убил трима полицаи, Джони. Не вярвам да стигнеш жив до затвора.