— Заслужаваха си го. Не съм ли прав?
— Преметнаха те, хлапе.
След кратък миг колебание той каза:
— Алафеър иска да стане сценаристка. Предайте й да ви измисли по-умни реплики.
— Сключил си сделка — продължавах аз. — Смятал си, че остава само да очистиш Гейбъл и всичко ще е наред.
— Хубав блъф — рече той, но гласът му вече не звучеше уверено.
— Тъй ли? Същата особа, която ти поръча да убиеш Гейбъл, издаде заповед на цялата щатска полиция в Луизиана да стреля по теб без предупреждение. В момента пред кабинета ми седят двама тексаски рейнджъри. Защо ли? Защото си гръмнал двама души в Хюстън и тия рейнджъри с нетърпение чакат да те надупчат. Искаш ли да знаеш защо те е зарязала майка ти? Много просто. Ти си неудачник по рождение, хлапе.
— Слушайте… — започна той с пресекващ глас.
— Мислиш, че лъжа? Попитай се откъде знам всичко това. Не съм чак толкова умен.
Той започна да сипе ругатни и заплахи, но връзката беше лоша и гласът му едва се чуваше през смущенията.
Оставих слушалката и погледнах през стъклото на вратата към пустия коридор, после се захванах с купищата документи, които непрестанно прииждат върху бюрото ми.
До края на деня се мъчех да си намирам работа, за да не мисля нито за Лети Лабиш, нито за жестоката примка, която съзнателно бях стегнал около душата на Джони Ремета. Позвъних в Сейнт Мартинсвил. Казаха ми, че Клит Пърсел ударил надзирателя с подноса за храна и сега е в карцера.
— Предявено ли му е обвинение? — поинтересувах се аз.
— Обвинение ли? — повтори полицаят отсреща. — Само за да го претърсим, трябваше да му оковем ръцете и краката. Много ни е притрябвал. Ще ви го пратим в Иберия.
В четири и половина излязох от управлението и тръгнах през гробищата. Мъчеше ме зверско главоболие. Небето беше като бронзов котел и през него беззвучно прелитаха едри черни птици. Исках денят да свърши; исках да спра и да се вгледам в потъмнелите от времето паметници на пехотинците от Луизиана, загинали при Шайло; исках да потъна във вакуум, докато екзекутират Лети Лабиш; исках да унищожа съвестта си.
Върнах се в управлението и набрах номера на Кони Дезотел в Бейтън Руж.
— Тя си взе няколко дни отпуск, мистър Робишо — уведоми ме секретарката. — Заради всичките тия демонстрации.
— На езерото Фос Поант ли отиде?
— Съжалявам, не ми е разрешено да давам информация — отговори секретарката.
— Бихте ли й предали да ми се обади?
Тя помълча.
— Телефонът й е повреден. Вече съобщих на телефонната компания.
— Откога е повреден?
— Не знам. Не разбирам защо ми задавате тези въпроси. Станала ли е нещо?
Позамислих се, сетне казах:
— Благодаря ви. Извинявайте за безпокойството.
Отидох до кабинета на Хелън Соало и отворих без да чукам. Тя откъсна поглед от бюрото и ме погледна. Дъвчеше дъвка, очите й бяха лъскави и съсредоточени. Вдигна ръка и посочи стола до бюрото.
След няколко минути каза:
— Я повтори пак. Откъде знаеш, че Ремета е действал по поръчка на Кони Дезотел?
— При последната си среща с него Алафеър видяла загар по ръцете му. Казал й, че е бил на езерото Фос Поант. През шейсетте години Кони и Джим Гейбъл са били партньори в полицейското управление на Ню Орлиънс. Ремета се е опитал да я изнудва, а тя го е пратила да убие Гейбъл.
— Как?
— Той е съвсем превъртял. Вечно търси майчината утроба.
— Сигурен ли си, Дейв?
— Не. Но Джони побесня, когато го убедих, че е бил предаден.
— Значи си вкарал Кони в капан? — Преди да отговоря, Хелън взе химикалката, почна да драска по листа и добави: — Никога няма да докажеш, че е била замесена в убийството на майка ти.
— Вярно.
— Дали пък да не оставим всичко на самотек? — рече тя и извърна очи.
Погледнах през прозореца. Небето имаше цвят на мед и пушек, вятърът вдигаше вихрушки из улиците.
— Задава се буря — казах аз. — Трябва да стигна до езерото.
Хелън продължаваше да седи неподвижно.
— Не успя да убиеш Гейбъл — произнесе тя. — Сега искаш да видиш сметката на Кони Дезотел.
— В нашата работа винаги противникът раздава картите. Идваш ли или не?
— Ще бъда откровена с теб, бвана. Снощи не спах добре. Все си мисля за Лети Лабиш. Сигурно защото и аз съм страдала като нея. Тъй че недей да вириш нос.