Докато вървяхме към изхода, диспечерът Уоли размаха някакво листче.
— Не те открих в кабинета, Дейв. Канех се да ти оставя това на таблото.
— Какво е?
— Един колега от Сейнт Мартинсвил казва, че Клит Пърсел иска да разговаря с теб. Било много важно.
— По-късно ще му се обадя — отвърнах аз.
Уоли сви рамене и пъхна листчето в моето отделение.
Двамата с Хелън натоварихме служебната моторница на моята камионетка и подкарахме към Лоровил, после продължихме през тръстиковите ниви към кея на езерото Фос Поант. Вятърът ставаше все по-силен, по водата пробягваха бели вълни и вихрушки червени листа закриваха златистото слънце.
Хелън навлече спасителна жилетка, седна отпред в лодката и аз й подадох пушката, която бях взел от участъка. Тя продължаваше да се взира в лицето ми, сякаш ме виждаше за пръв път.
— Трябва да ми кажеш, Дейв.
— Какво? — попитах аз с добродушна усмивка.
— Недей да ми се хилиш.
— Ако Ремета е там, ще извикаме подкрепления, за да го арестуваме.
— Само толкова?
— Тя е главен прокурор на Луизиана. Да не мислиш, че ще я застрелям?
— Познавам те, Дейв. Наумиш ли си нещо, намираш начин да стане.
— Тъй ли?
— Дай да се разберем. Не обичам оная скапана слива. От самото начало ти рекох, че не й е чист косъмът. Само не ме будалкай.
Понечих да кажа нещо, но си премълчах и включих двигателя. Минахме по канала, ограден от върби и кипариси, после навлязохме в езерото.
Странна вечер. На изток и юг небето беше черно като мастило, но из облаците над нас се разливаше болнава жълтеникава светлина. В далечината виждах тревистия насип на дигата, дъбовете около къщичката на Кони Дезотел и вълните, плискащи по зеления бряг. Лодка, вързана за малкото кейче, се блъскаше в една от колоните. Хелън седеше приведена напред и държеше пушката настрани, за да я предпази от пръските.
Изключих двигателя, изчаках да минем по инерция плитчините, после забих веслото в дъното и изкарах носа на брега.
Лампите в къщата светеха и свиреше радио. През мрежата на един от прозорците мина нечия сянка. Хелън скочи в плитката вода, пристъпи до вързаната лодка и опипа двигателя.
— Още е топъл — каза тя, докато се връщаше към мен, стиснала пушката с две ръце. Огледа къщата. Единият й клепач леко потрепваше.
— Да викаме ли подкрепление? — попитах аз.
— Не ми допада идеята.
— Ти решаваш, Хелън.
Хелън се замисли.
— Майната му — рече накрая тя и зареди пушката.
Но усещах, че е напрегната. Досега бе застреляла трима престъпници, само че и трите случая бяха станали при самозащита.
Изкачихме се нагоре в сянката на старите дъбове. Въздухът беше студен и изпълнен с горчивия есенен мирис на наводнена гора. Залезът хвърляше по прозорците златист блясък. Извадих пистолета, после се изкачихме по стъпалата и застанахме от двете страни на входа.
— Ние сме служители от шерифското управление на Иберия, мис Дезотел — извиках аз. — Моля, излезте на верандата.
Никакъв отговор. Някъде вътре шуртеше душ. Бутнах мрежестата врата, двамата прекрачихме в къщата, прекосихме малкия хол и надникнахме към кухнята и задната веранда. После Хелън тръгна по коридора към спалнята. Видях я как спря и вдигна пушката към тавана.
— Ела насам, Дейв — каза тя. — И внимавай къде стъпваш.
Джони Ремета лежеше върху белия килим само по слипове. По гърдите, бузата и ръката му зееха пет огнестрелни рани. В ъгъла бе подпряна карабина „Ремингтън“. Същата, която носеше, когато за пръв път дойде при мен на кея. Не беше умрял веднага. По стените, пода и завивките на леглото се тъмнееха кървави пръски, а падайки, бе смъкнал завесата пред вратата, водеща към малко балконче.
През отворената врата видях на балкона дървена маса и на нея бутилка вино, поднос със сандвичи, кутия цигари с филтър, златната запалка на Кони и автоматичен пистолет „Глок“, сложен върху голяма кутия домакински кибрит. Гилзите бяха алуминиеви, за многократна употреба, и лъщяха по балкона като едри сребърни зъби.
Чух как в банята изскърца кранче, после шумът на душа заглъхна. Хелън бутна вратата и я видях как оглежда някого вътре от глава до пети.
— Облечете се и елате насам, госпожо — нареди тя.