— Не се тревожете — отвърна гласът на Кони Дезотел. — Чух ви много преди да нахълтате като слонове. Ако обичате, съобщете за произшествието. Телефонът ми е повреден.
Хелън вдигна от тоалетната чиния розов халат и го метна на Кони.
— Размърдайте си задника, госпожо — каза тя.
След малко Кони влезе в спалнята, разресвайки с четка мократа си коса. Макар и без грим, лицето й беше спокойно, безметежно, порозовяло от топлия душ.
— Не знам дали мога да го докажа, Дейв, но мисля, че ти си насъскал този човек срещу мен — подхвърли тя.
— Подмамила си Ремета, за да го убиеш — възразих аз.
— Той се опита да ме изнасили, идиот такъв. Измъкнах пистолета от чантата си и го застрелях през вратата. Иначе щях да бъда мъртва.
После процеди през зъби „Господи“ и понечи да мине край нас, сякаш бяхме някакво дребно досадно препятствие. Чехлите й размазаха по пода кръвта на Ремета.
Хелън я блъсна с пръсти в гърдите.
— Обърквате уликите на местопрестъплението. Няма да правите нищо без наше разрешение.
— Пипнеш ли ме още веднъж, ще си изпатиш за полицейски произвол — заплаши Кони.
— Какво?
— Аз съм най-висшият съдебен служител в Луизиана. Вие двамата май не сте в час. Някакъв психопат се опита да ме изнасили. Да не мислите, че ще ви оставя да се държите с мен като с измет? Махайте се от пътя ми.
Лицето на Хелън пламна от гняв, тя напрегна гърло, но не изрече нито дума.
— Ти май си не само тъпа, ами и глуха — повиши глас Кони. — Казах ти да се махаш от пътя ми.
Хелън хвана пушката с две ръце и изблъска Кони на балкона.
— Сядай на тоя стол, скапана кучко — кресна тя и щракна едната халка на белезниците около китката на Кони, а другата закрепи за дръжката на грамадна керамична саксия с бугенвилии.
— Арестуваш ли ме? — попита Кони. — Много се надявам да е така, защото после ще имам грижата да живееш в мизерия до края на живота си.
— Не, отстранявам ви от местопрестъплението — отвърна Хелън. — Ако искате да ме уволнявате, ваша си работа.
Над мочурището отекна гръмотевица и по тенекиения покрив затропаха капки. Хелън започна да набира номер по клетъчния телефон, после го удари в стената.
— Не мога да се свържа. Ще опитам отвън.
Последвах я в хола.
— По-кротко — посъветвах я аз.
— Тя ще се отърве.
— За убийство няма давност. Рано или късно ще я спипаме.
— Не е достатъчно — поклати глава тя. — Изобщо не е достатъчно, когато някой убие човек, а после си пусне душ и дойде да ти се усмихва в лицето.
Хванах я за рамото, но тя се отдръпна.
— Просто ме остави да си върша работата. Не всички на този свят са военни инвалиди — сопна се Хелън, след това метна пушката на рамо, излезе на верандата и започна отново да набира.
Върнах се през спалнята към балкона. Кони Дезотел се взираше в далечината. Може би гледаше чапла или плановете си за бъдещето… или нищо.
— Когато ти и Джим Гейбъл убихте майка ми, тя си върна семейното име — започнах аз.
— Моля?
— Преди да умре, тя ви каза, че името й е Мей Робишо. Отнехте й живота, Кони, но тя си възвърна душата. Тя притежаваше храброст, за каквато вие с Джим Гейбъл не можете и да мечтаете.
— Ако ще ме обвиняваш в престъпление, това си е твое право. Ако ли не, бъди така добър да си затваряш устата.
— Мислила ли си някога какво има отвъд гроба?
— Да. Червеи. Ако обичаш, отключи белезниците и дръж онази ненормална жена по-надалеч от мен.
Гледах очите й, гледах просветлелите връхчета на кичурите мокра коса и здравия тен на лицето й. Нямаше нито мрачен ореол около главата, нито зловещи пипала, вплетени в душата й, нито пък опит да отклони очи от обвиняващия ми поглед. Тя бе от онези, които могат рано сутрин да станат бодри, да закусят чай и препечена филийка, а после да запалят пещите в Дахау.
Предадох се. Вече не можех да я гледам в лицето. Някога тези очи бяха отразили образа на умиращата ми майка върху ивица замръзнала пръст сред заледените захарни тръстики, чието сухо трополене навярно е било последният звук в ушите й. Каквото и да бе сторила, каквото и да бе видяла Кони през онзи отдавнашен зимен ден, то не значеше нищо за нея и когато поглеждах моралната пустота в очите й, искаше ми се да я убия.
Обърнах й гръб, подпрях лакти на парапета и се загледах към дъжда над езерото. С крайчеца на окото си я видях как изтръска цигара от пакета и я лапна. После взе запалката, вероятно подарък от Гейбъл, и щракна безрезултатно няколко пъти. Остави я на масата, приведе се напред върху скърцащия стол и посегна към голямата кутия кибрит под пистолета, с който бе застреляла Джони Ремета.