Но не бях такъв, че да оставя света на мира. На другия ден отидох до къщата на Лабиш и един непознат светлокож мулат ми каза, че Пейшън е в нощния клуб. Готвела се за откриването. Мулатът имаше тънки мустачки и беше облечен с черна каубойска риза на червени цветя, сини панталони с бял кант, двуцветни обувки и сламена плантаторска шапка.
— Как е тя? — попитах аз.
— Питай нея — отвърна мулатът.
— Извинявайте, кой сте вие?
— Какво те интересува, приятел? — отвърна той и ми затвори вратата под носа.
На паркинга пред клуба заварих само пикапа на Пейшън. Влязох през страничната врата и видях една жена до старинното пиано в дъното. Беше изцяло потънала в музиката и не ме усети. Мощните й ръце се повдигаха, отпускаха и танцуваха над пожълтелите клавиши. Не познавах мелодията, но нямаше как да сбъркам стила. Смес от стиловете на Албърт Амънс, Джери Лий Луис и Мун Мълиган; южняшки джаз отпреди петдесет години; сърцераздирателен ритъм и блус от Мемфис и Тексас.
Жената пред пианото беше облечена с джинси и тениска. Златен слънчев лъч падаше като меч върху шията й, осветявайки татуирана червена роза със зелени листа.
Тя довърши мелодията и чак тогава усети, че зад нея има човек. Застина съвсем неподвижно, само косъмчетата по врата й трепкаха от вентилатора. После затвори капака на пианото.
— Искаш ли нещо? — попита, без да се обръща.
— Не. Нищо не искам — казах аз.
— Разбра ли?
— Както казва Клит Пърсел, какво знам аз?
— Осъждаш ли ме?
— Не.
— Сестра ми беше храбра — изрече тихо тя. — Много по-храбра от мен.
— Онзи тип в къщата ти май е от веселия живот.
— Много весел живот, нали?
— Никога не съм чувал някой да свири като теб „Борови върхари“. Не се продавай евтино, момиче — казах, после я потупах по рамото и излязох.
Тази история има само един съвсем кратък послепис, при това не особено драматичен. Вчера получих по пощата пакет, опакован в жълта бакалска хартия. Вътре имаше стар албум с избелели червени корици и залепен отгоре плик. Писмото в плика гласеше:
Драги мистър Робишо,
Моля, приемете приложената вещ, която очевидно е принадлежала на майка ви. Когато събориха бараките, множество подобни вещи бяха прибрани от моя баща. Каквото и да пишат клеветниците за него, той бе добър и грижовен към своите работници без оглед на раса и обществено положение.
Не е моя отговорност да пазя изоставени чужди вещи, които явно не са имали особена стойност за своите собственици. Откровено казано, вие много ме разочаровахте. Опетнихте името на съпруга ми и не бих се изненадала, ако точно от вас идва слухът, че съзнателно съм допуснала в къщата си убиец, за да се отърва от него. Доколкото чух, по-голямата част от живота ви е минала в пиянство. Може би трябва да потърсите лекарска помощ.
Искрено ваша:
Прелистих страниците на албума, претъпкан със снимки, пощенски картички, стари билети, кичури коса и изсушени цветя. Имаше сватбена снимка на майка ми и Големия Олдъс пред тухлената катедрала в Абвил; меню от ресторанта на стария хотел „Юнг“ в Ню Орлиънс, където били на меден месец; изрезка от местния вестник за моето завръщане от Виетнам; друга изрезка съобщаваше, че съм завършил полицейската академия в Ню Орлиънс.
Последните десет страници от албума бяха изпълнени само с изрезки за моята кариера. От вътрешната страна на задната корица бе залепена моя снимка — във военна униформа и с бастун в ръката. Отдолу имаше още една — на нея бях заснет като третокласник в католическото училище. Около двете снимки бе оформена рамка от залепени розови панделки.
Майка ми беше напълно неграмотна и навярно не бе имала ясна представа за съдържанието на много от изрезките. Не бе могла да изрази с надписи какво означават за нея. Но аз знаех коя е моята майка. Тя самата го бе казала на убийците, преди да умре. Наричаше се Мей Робишо. А аз бях неин син.