— Ще те показват по кабелната телевизия, а? — подхвърлих аз.
— Да, беше много вълнуващо — потвърди. После забеляза изражението ми и добави: — Не одобряваш ли?
— Щом е добре за теб, всичко е наред, Лети.
— Мисля, че са добри хора. Бяха много мили с мен, Дейв. Предаването им стига до милиони домове.
Тогава усетих изгарящия я страх, готовността й да повярва, че някакви готованци и шарлатани могат да променят нейната съдба или поне да се заинтересуват искрено какво ще я сполети, видях ужаса и тревогата, които обгръщат сърцето й като мразовит облак, когато се събужда сутрин с още един ден по-близо до смъртоносната инжекция. Колко време й оставаше? Шест седмици? Не, вече пет седмици и четири дни.
Спомних си кадрите, които показваха Лети на литургия в църковния параклис — първо коленичила пред кръста, после как се надига с умолително събрани над главата ръце. Гледката беше мъчителна. Но аз отдавна бях разбрал, че ако сам не си минал през Гетсиманската градина не бива да съдиш онези, чиято съдба ги тласка натам.
— Можеш ли да ми кажеш нещо за една негърка на име Муцката Дотрийв? — попитах аз.
— Какво?
— Познаваш я, нали?
— Може и да съм чувала името, но не помня — каза тя.
— Защо двете с Пейшън не искате да ми се доверите?
Тя се загледа в костеливите си длани. После произнесе:
— Онова, което искаш да разбереш, няма да помогне. Остави го.
Едната й ръка нервно се разтвори и пак се сви върху масата. Дланта й беше златиста, лъскава от пот, ноктите ниско изрязани. Хванах я за ръката.
— Добре ли си?
— Разбира се.
Но не беше добре. Виждах как трептят вените по шията й, виждах побледнелите ноздри. Тя преглътна на сухо, когато отново погледна към мен, като се мъчеше да задържи в очите си прословутия блясък на разкаянието.
— Никой не е длъжен да бъде вечно храбър — рекох аз. — Няма нищо лошо в това да те е страх.
— Не, лошо е. Лошо е, ако си вярващ.
Нямах какво да отговоря. Сбогувах се и излязох навън, където има вятър, зелена трева, слънчеви лъчи и дървета на фона на небето. Знаех колко лесно е да загубиш всичко това.
Когато се прибрах вечерта, Клит Пърсел се подпираше на парапета в края на кейчето, ядеше свински пръжки от книжна торба и от време на време изтръскваше ръце над водата. Червеното слънце залязваше зад дъбовете и орехите в двора, а блатото се изпълваше със сенки и над изсъхналите кипариси кръжаха лешояди.
Слязох на кея и се подпрях до Клит.
— Луната изгрява — рекох аз. — Искаш ли да метнеш въдицата?
— Днес ми се обади Клъм Чевръстия. Казва, че здравата е загазил по наша вина.
Той измъкна с два пръста една пръжка от торбата и я лапна.
— Гейбъл е насъскал ченгета по него, така ли?
— Прибрали го в една килия с някакви типове от Арийското братство. Избили му два-три зъба.
— Кажи му, че ако пропее, ще уредим нещата.
— Той е дребна риба, Дейв. Там е бедата. Би проговорил, само че няма какво да каже.
— Животът е тежък.
— Да, и аз тъй му рекох. — Клит отвори кутия бира и подпря лакти на парапета. Вятърът разлюля бамбука и върбите по брега. — Чевръстия смята, че може да го очистят. Много ти здраве, тъй му рекох, но не бих искал да стане заради мен. Виж какво, Чевръстия все пак е печен. Щом е напълнил гащите от шубе, значи има защо. Слушаш ли ме?
— Аха — промърморих разсеяно аз.
— Джим Гейбъл се е пищисал заради теб. Иска да става шеф на щатската полиция. Помниш ли онова черно семейство, дето го претрепаха с пушки преди десет години? В социалните жилища. Мъжът беше издал някакви наркодилъри и те го очистиха заедно с жена му и детето. Чух, че Гейбъл притиснал човека и работата излязла извън контрол.
— Чакай да кажа на Бутси, че съм се прибрал, и после ще изкараме лодката — предложих аз.
Клит дояде пръжките, смачка торбата и я метна във варела за смет.
— Винаги съм се чудил какво е да разговаряш с пън — процеди той.
По онова време губернатор на щата беше един почти двуметров популист на име Белмънт Пъг, израснал в семейство на изполичари от малко градче край река Мисисипи северно от Бейтън Руж — безволеви, неграмотни хора, които продаваха орехи, беряха памук или царевица и нерядко биваха наричани „бял боклук“. Но макар че стояха по-долу от негрите в своята община, те никога не бяха проявявали интерес към Ку Клукс Клан, нито пък лоши чувства към цветнокожите.