Петнайсет минути по-късно бяхме в едно заливче на километър и половина надолу по течението, сред гъсталак от върби и кипариси. Седнал на кърмата, Белмънт метна въдицата към водните лилии и бавно я изтегли назад през мътната вода. Имаше тясно лице, дълги зъби, светли очи и прошарена коса, провиснала пред очите. Каубойската шапка със сребристо ширитче, която носеше буквално навсякъде, беше безформена и зацапана с петна от пот.
— Интересуваш ли се от Светото писание, Дейв? — попита той.
— Не особено.
— В Стария завет пише, че едва-що слязъл от връх Синай с Десетте Божии заповеди, Моисей избил към двеста човека. Съвсем наскоро Господ му бил говорил от пламтящия храст, но Моисей сметнал за уместно да изтреби тези хора.
— Нещо не те разбирам, Белмънт.
— Подписвал съм смъртни присъди на шест души. Всеки един от тях беше жесток убиец и според мен не заслужаваше милост. Но сериозно съм разтревожен от случая с онази Лабиш.
Аз оставих въдицата на пейката.
— Защо?
— Защо ли? Та тя е жена, за бога.
— Това ли било?
Той пропъди един комар от лицето си.
— Не, не е това. Свещеникът в моята църква я познава и казва, че наистина се е покаяла. Че може би е от малцината избрани да носят Божията светлина. Имам си предостатъчно грехове, та не искам да поемам и вината за смъртта на тази жена.
— Знам как да се измъкнеш.
— Как?
— Откажи да екзекутираш когото и да било. Престани да се занимаваш със смъртните присъди.
Той запокити въдицата си към един кипарис и я загледа как потъва сред водораслите.
— Сигурно и хонорар ще искаш за съвета, а?
— И още как — рекох аз.
— Дейв, аз съм губернатор на тоя проклет щат. Не мога да се изправя пред цяла зала полицейски служители и да им заявя, че няма да подписвам смъртни присъди, защото се боя за душата си.
— Има ли друга причина?
За момент той извърна лице към сенките. Почеса се по тила.
— Някои хора казват, че може би имам шанс за вицепрезидент. Не е моментът да се разнежвам с престъпниците, особено такива, дето кълцат с кирка държавни служители.
— Не знам какво да ти кажа — отвърнах аз, опитвайки да прикрия разочарованието в гласа си.
Той размаха ръце из въздуха.
— Ще заръчам на службата против комарите да бомбардира това място… Ех, господи, мислех си, че най-сладкото на света са жените и пиенето. От мен да го знаеш, изобщо не могат да се мерят с политическата амбиция.
На следващата сутрин една млада негърка влезе в областното шерифско управление, мина по коридора до кабинета ми и почука с пръст по стъклената врата. Беше облечена с лавандулова пола, бяла блуза и лавандулови обувки на висока платформа. На рамо носеше пеленаче.
— Муцка? — изненадах се аз, отваряйки вратата.
— Преселвам се тук. При леля ми в Лоровил. Трябва да ти кажа нещо — заяви тя, после влезе и седна, преди да отговоря.
— Какво става? — попитах аз.
— Клъм Чевръстия, това става. Разправя, че щял да очисти тебе и дебелака.
— Клит Пърсел ли имаш предвид?
— Дебелакът го опозори на онзи покрив, би го, хвърли приятелите му през дървото. Попитах защо има зъб и на теб. Той рече, че си го изложил пред някакви хора.
— Какви хора?
Тя извъртя очи към тавана.
— Да не мислиш, че ще ми обяснява? Страх го е. Някой му рекъл да разчисти кашата, инак нямало вече да обикаля по улиците. Щом Клъм Чевръстия се е уплашил от някого, не искам да имам нищо общо.
Тя прехвърли бебето на другото рамо.
— Умна жена си, Муцка.
— Затова получавам социални помощи и живея при леля си.
— Онзи ден, когато убиха Вейчъл Кармауч, едно дванайсетгодишно черно момиче въртеше машинка за сладолед на верандата му. Беше преди осем години. Ти си на двайсет, нали?
— Много разсъждаваш. Вземи да спортуваш с дебелака, помогни му да отслабне, намери си някакво занимание, та да не си претоварваш мозъка.
— Какво стана в къщата на Вейчъл Кармауч онази вечер? Защо не ми казваш?
— Той искаше да живее много лошо, това стана. И не получи прошка, защото не я заслужаваше. Мене ако питаш, и на оня свят няма да му простят.
— Ти видя как стана всичко, нали?
— Аз си знам.
— Тормозеше ли те? Затова ли дойде Лети?
Личицето й стана замислено.