Чувах истории за сестрите Лабиш — неприятности с наркотиците; връзки с непрекъсната върволица от рокери, студенти и сексуални авантюристи; дребни роли в един филм, сниман близо до Лафайет; блусът, който Лети записа в затвора и който остана в класациите две-три седмици.
Когато си лягах вечер, често включвах близначките в молитвите си и дълбоко съжалявах, че бях пиян тъкмо тогава, когато имах шанса да променя живота им. Веднъж сънувах как се свиват една до друга в леглото и чакат да чуят мъжки стъпки в коридора, а сетне тихото скръцване на вратата. Но денем успявах да се убедя, че моят провал е само една дреболия сред множеството причини за трагичната им съдба, че чувството за вина е просто поредният симптом на алкохолната мания за величие.
Вейчъл Кармауч бе погубен от дълго потисканите си мечти за признание и слава. Веднъж, докато бил на екскурзия в Австралия, един местен телевизионен журналист почнал да го разпитва за професията му на щатски екзекутор.
Кармауч се отзовал за своите жертви презрително и ехидно.
— Когато влизат в стаята, опитват да се правят на храбреци — казал той. — Но виждам в очите им блясъка на страха.
Оплакал се от факта, че електрическият стол не е достатъчно наказание за хората, с които си има работа.
— Прекалено е бързо. Те трябва да страдат. Също като хората, които са убили.
Зашеметеният журналист не задал повече въпроси.
Би Би Си пое репортажа и го излъчи в Съединените щати. Вейчъл Кармауч остана без работа. Не заради мислите или действията си, а защото ги бе изразил публично.
Той закова прозорците на къщата си и изчезна за дълги години — така и не разбрахме къде. Сетне, през една пролетна вечер преди осем години, се завърнал, смъкнал шперплата от прозорците и се заел да кълца със сърп бурените из градината, докато на верандата свирело радио, а върху тухленото барбекю в двора димели свински пържоли. Седнало на ръба на верандата, босоного черно момиченце на около дванайсет години лениво въртяло ръчката на машина за сладолед.
След залез-слънце Кармауч влязъл вътре и седнал да вечеря на кухненската маса. Бил извадил от хладилника бутилка вино, но я оставил неотворена до чинията си. Когато някой почукал на задната врата, той станал от стола и дръпнал мрежата против мухи.
Само след миг лазел по линолеума, а острието на кирка разкъсвало гръбнака и ребрата му, врата и скалпа, оголвало прешлени, пронизвало бъбреци, дробове и едното му око.
Арестували Лети Лабиш в задния й двор, докато изгаряла халат и чифт работни обувки в кофата за боклук и отмивала с градински маркуч кръвта на Вейчъл Кармауч от тялото и косата си.
През следващите осем години тя щеше да използва всички възможни средства, за да отложи деня, когато щяха да я прехвърлят в смъртното отделение на затвора и да я вържат с колани за маса, където някой санитар, или може би дори лекар, да инжектира във вените й препарат, който затваря очите, сковава лицевите мускули, спира дихателната система и кара човек да умре в собствената си кожа, без да предаде на наблюдателите какъвто и да било признак за страдание.
Бях присъствал на изпълнението на две смъртни присъди в „Ангола“ чрез електрическия стол. И двете ме отвратиха до премаляване, макар да бях участвал в задържането и съдебния процес срещу престъпниците. Но далеч по-дълбоко щеше да ме засегне съдбата на Лети Лабиш.
2.
Клит Пърсел все още държеше частно детективско бюро във Френския квартал на улица „Сейнт Ан“ и всяка сутрин закусваше в „Кафе дю Монд“ срещу Джаксън Скуеър. Там го намерих през третата априлска събота — седнал на една сенчеста маса отвън с чаша кафе, горещо мляко и голям поднос мекици, поръсени с пудра захар.
Носеше риза от синя коприна на грамадни червени цветя, барета, бежови панталони и римски сандали. Сгънатото му сако с разпрано нагръдно джобче бе метнато върху облегалката на съседния стол. Клит имаше сресана назад пепеляворуса коса, кръгло ирландско лице и зелени очи, в които винаги трептяха искрици. Ръцете му бяха дебели и корави колкото пожарни кранове, вечно покрити с олющена кожа, защото така и не можеха да помургавеят.
Навремето в Ню Орлиънс навярно не бе имало по-добър следовател от него. Сега издирваше бегълци от съда по поръчка на Ниг Розуотър и Ситния Уили Бимстайн, които държаха бюро за изплащане на гаранции.