— Повече да не си ме докоснал, щото ще си изпатиш. Тези котета ще пораснат и ще вземат да нападат кокошките като майка си. Ти ли ще купиш пилета? Ти ли ще сложиш храна на масата, а?
Един летен ден той и майка ми запрашиха към Морган Сити, където Мак й намери работа в някаква бирария. Видях я едва след много години, когато учех в гимназията и заедно с неколцина съученици отскочихме до едно заведение край пътя за моста Бро. Порутената барака предлагаше евтин хазарт и евтини проститутки, а клиентите уреждаха недоразуменията си в задния двор с ножове и строшени бутилки. Майка ми танцуваше с някакъв пияница до автоматичния грамофон, плътно притиснала корем в слабините му. После забеляза, че я гледам от бара и вдигам ръка да й махна. За момент ми се усмихна безразлично с блестящи от алкохола очи; по лицето й прелетя смътен спомен и веднага изчезна.
Повече не я видях.
В понеделник сутринта шерифът ме викна в кабинета си. Беше с черен раиран костюм, риза на червени и бели райета, ръчно изработен колан и ниски каубойски ботуши. Зеленината в саксии по прозоречния перваз зад главата му блестеше в тесните ивици светлина, проникващи през щорите. Преди да го изберат за шериф, той управляваше фирма за химическо чистене и по душа вероятно бе по-скоро ротарианец, отколкото пазител на закона; но някога се беше сражавал в Първа морска пехотна дивизия и никой не оспорваше способностите и храбростта му, нито какво е дал на страната, макар че сам той никога не говореше за това (освен веднъж, когато имаше сърдечен пристъп, помисли си, че умира, и ми разказа за розови взривове над заснежените хълмове, китайски сигнали в нощта и ледени ветрове, от които пръстите подпухват като червени балони).
Коремът му провисваше над колана и бузите му често се изчервяваха от високото кръвно, но заради изпънатата си стойка винаги изглеждаше по-здрав, отколкото беше в действителност.
— Току-що разговарях по телефона с шерифа на Бейтън Руж — каза той, гледайки бележника пред себе си. — Казва, че снощи някой метнал две черни отрепки от покрива на изоставена сграда.
— Тъй ли?
— Единият има счупена ръка, другият е със сътресение на мозъка. Оцелели, са само защото паднали през короната на близкия дъб.
Кимнах, сякаш не бях наясно накъде бие.
— Отрепките казват, че Клит Пърсел ги изстрелял в орбита — продължи шерифът. — Да знаеш нещо по въпроса?
— Методите на Клит понякога са драстични.
— Най-интересното е, че единият записал номера на твоята камионетка. — Шерифът пак сведе очи към бележника. — Чакай да видим как беше. Записах си точните думи на шерифа на Бейтън Руж: „Кой е казал на твоя детектив, че може да идва в моя район със звяр като Клит Пърсел и да пребива хората?“. Между нас казано, не намерих какво да му отговоря.
— Помниш ли майка ми? — попитах аз.
Той завъртя очи настрани и лицето му стана безизразно.
— Помня я, разбира се.
— На онзи покрив имаше един сводник на име Клъм Чевръстия. Той каза, че видял как убиват майка ми. През 1966 или 1967 година. Не помнеше точно кога. Не е било съществен момент от кариерата му.
Шерифът се облегна назад, наведе очи и разтри с два пръста горната част на носа си.
— Поласкан съм, че ми вярваш дотолкова, та да споделяш такива неща — каза той.
— Хора като Клъм Чевръстия са непоправими лъжци. Той твърди, че две ченгета я удавили в кална локва. Били застреляли някого и майка ми ги видяла. Поне така казва Клъм.
Той откъсна горния лист от бележника, бавно го смачка и го хвърли в кошчето. После попита:
— Искаш ли да ти помогна?
— Не знам.
— Ърнест Хемингуей твърди, че да гониш миналото е скапана работа — каза шерифът.
— А на друго място твърди, че никога не е слушал собствените си съвети.
Шерифът стана от стола и се зае да полива саксиите с шарено чайниче. Излязох и тихо затворих вратата.
В петък си взех свободен ден и подкарах към Ню Орлиънс. Оставих камионетката в покрайнините на Френския квартал и минах през Джаксън Скуеър и пиратската уличка, после отминах сенчестата тъмнозелена градинка зад катедралата „Сейнт Луис“ и продължих по улица „Сейнт Ан“ към кантората на Клит Пърсел.
Кафявата сграда имаше сводесто фоайе и вътрешно дворче, обрасло с бананови дръвчета. На партерния прозорец висеше надпис „Обедна почивка“. Минах през фоайето и се изкачих на втория етаж, където живееше Клит в едностаен апартамент с балкон откъм улицата. Железните перила на балкона бяха обрасли с бугенвилии; вечер Клит излизаше там по торбести гащи до коляното, заставаше до саксията с палма и почваше да вдига тежести, пухтейки като добродушен слон.