— Наистина ли смяташ да обвиниш онова ченге от отдела за борба с порока? — попита той.
На масата пред него имаше два разопаковани сандвича с пържени стриди и две картонени кутийки кафяв ориз.
— Не, искам да разбера защо Муцката Дотрийв проявява такъв интерес към Лети Лабиш.
Той седна зад масата и затъкна салфетка под яката си. Загледа ме втренчено.
— Би ли престанал да ме гледаш така? — рекох аз.
— Чувам как ти прещраква в главата, мой човек. Когато нещата не вървят както ти се иска, намираш най-злия бияч в квартала и го ритваш по кокалчето.
— Аз ли го правя?
— Да, струва ми се.
Той отхапа грамаден залък хляб, стриди, маруля и резенчета домати. По устните му трептеше сдържана усмивка.
Понечих да заговоря, но Клит остави сандвича, избърса уста и очите му станаха сериозни.
— Дейв, онзи от борбата с порока е голяма гадина. Освен това за доста колеги от Ню Орлиънс сме по-лоши от лайно във вентилатора.
— Е, тогава на кой му пука, че пак сме тръгнали през просото? — отвърнах аз.
Той въздъхна, наметна лятното сако върху кобура, сложи си баретата и ме изчака до вратата.
Отидохме до Първи участък на улица „Норт Рампарт“, недалече от социалните жилища, но детективът, когото търсехме, някой си Ритър, беше заминал да взима затворник от Мисисипи. Когато Клит излезе на улицата, лицето му беше мрачно, а вратът зачервен.
— Мислех, че ще си отдъхнеш — казах аз.
Той отхапа забелена кожичка от нокътя на палеца си.
— Да беше видял как ме гледат ония вътре. Никога няма да свикна.
— Майната им.
— Заядоха се с теб, защото си честен. Мен пък намразиха, защото си мислят, че не съм. Ама че диванета…
Седнахме в камионетката. Капка пот плъзна изпод баретата на Клит към окото му. Кожата му беше гореща и зачервена. Изпод сакото му долиташе мирис на пот.
— Ти каза, че Муцката трябвало да бута на Ритър и някакъв чиновник от управлението — рекох аз. — Кой е той?
— Един скапаняк от „Връзки с обществеността“. Казва се Джим Гейбъл. Има доста дебели връзки в кметството. Бил е униформено ченге още преди нашето време.
— Значи човек с връзки в кметството е опрял до някаква си уличница?
— Тоя тип си развява байрака от трийсет години. Искаш ли да го прибереш?
— Ти навит ли си? — попитах аз.
Клит се замисли.
— Сега е в отпуск, но си е у дома, в област Лафурш. — Той звучно разтри мазолестите си длани. — Да, навит съм.
Подкарахме на юг от града към река Лафурш, сетне продължихме по щатската магистрала почти до Мексиканския залив. Завихме по черен път през ниви, групи дъсчени къщурки и празни терени сред тръстиковите плантации, отрупани с бараки и земеделски машини. Следобедът вече напредваше, вятърът се засили и разлюля захарните тръстики. Слънцето се скри зад облаци, из въздуха миризмата на сол и дъжд се смесваше с вонята на мъртви животни, захвърлени в канавките. Далече отпред, на фона на мътно искрящия залив, се очерта триетажна кафява къща с червен керемиден покрив, обкръжена от палмови дървета.
— Как ченге се сдобива с такава къща? — попитах аз.
— Много лесно, ако се ожениш за алкохоличка със семейна склонност към сърдечните заболявания — каза Клит. — Спри пред онази бакалница. Ще пийна една бира и нещо по-яко. От онзи тип ми призлява.
— По-кротко, Клит.
Спрях пред бакалницата. Той мълчаливо слезе от колата и пристъпи в магазина. Стените бяха от вехти, посивели дъски, под пироните се червенееха ивици ръжда, широката веранда отпред провисваше върху подпори от бетонни блокчета. Наблизо имаше изоставен танцов салон с олющени тухлени стени и стара червено-бяла реклама за бира, надупчена със сачми.
Зад нощния клуб имаше редица бунгала, досущ като едновремешни робски бараки. Вятърът продължаваше да се засилва, от време на време ръсеха капки дъжд и из нивите се надигаха облаци прах.
Клит излезе от бакалницата с шишенце бърбън в книжна торба и отворена кутия бира. Отпи от шишето, допи бирата и прибра бърбъна под седалката.
— Позвъних на Гейбъл — каза Клит. — Той рече да заповядаме. Какво ти е?