Уинстън се опита да опонира, но беше прекъснат от Хюит:
— А не може ли да бъде изслушан още един свидетел? Каранак, аз съм ви признателен — дадохте ми смелост да разкажа нещо, което никога не бих разказал, ако не бяха вашите думи. Не знам дали сте прав, или не, но… но вие свалихте от рамото ми злия дух, който ме е обяздил от няколко месеца.
Това се случи четири месеца преди да замина за Абисиния. Връщах се от Адис Абеба. С моите носачи се промъквахме през западните джунгли. Стигнахме до едно село и си устроихме бивак. Вечерта при мен дойде един десятник, беше нервен и помоли на сутринта да си тръгваме. Тъй като исках ден-два да отдъхнем, попитах го за причината. Отвърна, че в селото живее жрец, велик магьосник, който през нощта се превръща в хиена и тръгва на лов. „За човешко месо“ — прошепна десятникът. Жителите на селцето са в безопасност, защото той ги защитава. Но другите не са. Хората наоколо били наплашени. Та може ли на сутринта да отговоря дали…
Не се изсмях. Няма никаква полза да се надсмиваш над вярванията на диваците. Изслушах го сериозно и го уверих, че моето вълшебство е по-силно от вълшебството на магьосника. Не беше удовлетворен, но замълча. На другия ден намерих жреца и разбрах как той е успял да разпространи тази история и да накара туземците да й повярват. Ако някой някога е приличал на хиена, това беше той. При това на раменете си носеше кожа на огромна хиена, никога не бях виждал такава, а главата на хиената се зъбеше върху неговата. Зъбите им бяха еднакви. Подозирам, че беше изпилил своите, за да приличат на кучешки. И вонеше на хиена. Дори само при спомена за тази миризма всичко в мен се преобръща. Разбира се, това е кожа — помислих си тогава.
И тъй. Приседнах до него и известно време се гледахме мълчаливо. Колкото по-дълго го гледах, толкова повече той изгубваше човешкото и се превръщаше в животното, с чията кожа беше. Честно казано, това ме изнервяше. Нещо дебнеше в тази кожа. Нещо искаше да се предам пръв. Затова се изправих и погладих оръжието си. И казах: „Аз не обичам хиените. Разбра ли ме?“ И пак погладих оръжието. Ако се готвеше да прави фокуси, които ще наплашат хората ми, трябваше да удуша желанието му още в зародиш. Нищо не каза, само продължи да ме гледа. Отидох си.
През целия ден моите хора бяха изнервени, а надвечер съвсем. Направи ми впечатление, че това не е обичайната весела суматоха преди здрач, типична за тези селца. Рано-рано жителите се прибраха по домовете си. Бивакът ни беше на поляната, пред защитното ограждение от колове. Носачите се насъбраха около огньовете. Седях върху купчината от сандъци, за да наблюдавам поляната. На коленете ми — пушка, до мен — още една. Дали беше от страха, обгърнал хората ми като изпарение, дали пък от спомена за жреца-звяр, докато бях при него, не знам, но фактът си остава факт: не бях на себе си! Десятникът беше до мен с дълъг нож в ръка.
По някое време иззад дърветата се показа луната и освети поляната. И съвсем неочаквано в нейния край, на не повече от сто ярда от мен, видях жреца. Имаше нещо тревожно в тази внезапност на появата му. Няма никой и нищо и след частица от мига — той. Луната се отразяваше върху зъбите — неговите и на хиената. Ако не броим кожата, беше напълно гол. Войникът до мен трепереше като куче, чувах тракането на зъбите му.
И тогава се появи мъглата! Бях поразен от разказа за вашия възприемчив приятел, Каранак. А когато мъглата се разсея, жрецът вече го нямаше. Не, не… Там, където само преди миг беше той, имаше огромна хиена — изправена на задните си лапи като човек, вперила очи в мен. Предните си лапи притискаше към гърдите си като скръстени ръце. Усетих тежката й воня. Не посегнах към оръжието, дори не се сетих за него, мозъкът ми се беше вцепенил.
Звярът разтвори паст. Усмихна ми се. После тръгна, да, тръгна — това е точната дума, направи шест крачки, после падна на четирите си лапи, промъкна се през храстите и изчезна.
Успях да изляза от вцепенението си, взех фенер и оръжието си и отидох там, където стоеше хиената. Земята беше влажна и мека. Виждаха се отпечатъци от човешки ръце и крака. Сякаш в храстите се бе вмъкнал човек. Имаше и отпечатъци от два крака — сякаш беше стоял прав. А нататък… Нататък само следи от лапи на хиена.
Шест отпечатъка на еднакви разстояния, сякаш звярът бе направил шест крачки на задните си лапи. После обикновени следи от хиена, която върви на четирите си лапи. И повече никакви отпечатъци от човешки крака. А от мястото, където стоеше жрецът, нямаше никакви следи в друга посока.
Хюит млъкна. Уинстън попита:
— И това ли е всичко?
Хюит сякаш изобщо не го чу.