— И какво, Каранак, вие смятате, че този жрец е имал душа на хиена? И че аз съм видял тази зверска душа? Или когато съм бил при него, той ми е внушил, че в еди-кое си време и на еди-какво си място аз ще видя хиена? И аз я видях?
Каранак отвърна:
— Възможно е и едното, и другото. Аз бих предпочел първото обяснение.
Хюит:
— Тогава как ще обясните промяната на човешките следи в животински?
Уинстън попита:
— А някой друг, освен вас, видя ли тези следи?
— Не, по разбираеми причини аз не ги показах на войника.
Уинстън рече:
— Склонен съм да приема версията за хипноза. Отпечатъците са част от тази хипноза.
— Вие попитахте дали това е всичко — започна Хюит. — Не, не е. На сутрешната проверка открих, че един човек липсва. Намерихме го. По-точно намерихме това, което беше останало от него, на четвърт миля от храстите. Някакво животно се бе вмъкнало в лагера, старателно разкъсало гърлото му и го отмъкнало, без да събуди никого. Дори аз не бях забелязал, а не бях мигнал секунда. Около трупа имаше следи на необикновено едра хиена. Без съмнение това беше нейно дело.
— Просто съвпадение — промърмори Уинстън.
— Тръгнахме по следите на звяра — продължи Хюит. — Намерихме вира, от който беше пил. Проследихме отпечатъците до края на вира, но…
Той се поколеба, Уинстън попита нетърпеливо:
— И какво „но“?
— Но не намерихме обратната следа. Обратната следа беше човешка. А в посока към вира нямаше човешка следа. При това човешките следи бяха точно такива, каквито бяха на поляната на онова място, където започваха животинските следи. Сигурен съм, защото липсваше големият пръст на левия крак.
— И какво направихте? — попита Каранак.
— Нищо. Прибрахме палатките и си тръгнахме. Доста войници бяха видели следите, абсурдно бе да ги убедя да останем. Тъй че вашата теория за хипнозата, Уинстън, е твърде анемична. Само пет-шест души бяха виждали жреца, а следите видяха всички.
— Масова халюцинация. Грешка в наблюденията. Има много рационнални обяснения — настояваше Уинстън.
Заговори Маклеъд:
— Така ли, Мартин Хюит? Е, тогава аз пък ще ви разказа една история, която видях със собствените си очи. Аз ви подкрепям, Алън Каранак, но ще отида по-далеч. Вие казвате, че съзнанието на човека може да съществува едновременно с друго съзнание — на животно, птица и тъй нататък. Пък аз казвам, че тези две съзнания принадлежат на един и същи живот. Единна сила, мислеща и съзнаваща сила, в която дърветата, животните, цветята и човекът — изобщо всичко живо, са само отделни частици. Както например милиардите човешки клетки образуват единен организъм. И при определени условия отделните частици могат да се смесят. Така са се родили древните легенди за дриадите и нимфите, харпиите, върколаците и тям подобните.
А ето историята. Нашият род произхожда от Хибридните острови. Там знаят някои неща, които ги няма в книгите. На осемнайсет години постъпих в малък колеж. Живеехме в една стая със… е, да го наречем Фергюсън. В колежа имаше един професор със странни идеи, каквито трудно виреят по тези места. „Кажете ми какво чувства лисицата, когато я преследват ловни кучета — казваше той. — Или ми разкажете как изглежда градината през очите на червея. Излезте от себе си. Въображението е най-великият дар от боговете — казваше, — но и тяхното най-тежко проклятие. Но дар или проклятие, трябва да ги притежаваш. Разширете съзнанието си и опишете вашите наблюдения и чувства.“
Фергюсън се нахвърли на тази задача като муха на захар. Той пишеше не като човек, който разказва за лисицата, заека или ястреба; не, самата лисица, заякът и ястребът говореха посредством човека. Описваше не само емоциите на тези същества — какво виждат и чуват, как виждат и чуват, какво миришат… Но и какво мислят!
Някои от нас бяха очаровани, други му се надсмиваха. Но професорът гледаше сериозно на това. Дори беше доста обезпокоен и веднъж твърде дълго разговаря с Фергюсън. „Господи, как го правиш, Ферг? При теб всичко е толкова реално“ — попитах. „Ами то си е реалност — обясни той. — Аз преследвам заедно с кучетата и бягам заедно със заяка. Потапям съзнанието си в животното и след малко се сливам с него. В буквалния смисъл на думата. Сякаш излизам от себе си. А когато се върна в себе си, помня преживяното.“ „Само не казвай, че се превръщаш в едно от тези създания“ — казах. Той се поколеба. „Не, не телесно. Но знам, че моето съзнание… душата… духът… наречи го както щеш, се променя.“
Не влязохме в спор. Знаех, че не ми казва всичко докрай. А професорът съвсем неочаквано и без обяснения отмени тези странни домашни. След няколко седмици завърших колежа.