Дали очите ме излъгаха, дали мислите ми повлияха на това, което виждах, но ето че там, между дърветата, се появи познат силует. Забравих за мъртвото пиле и тръгнах с бързи крачки напред. Силуетът се изгуби, но сега различих очертанията на някакво здание в гората.
Стигнах до масивна ограда с напукана и олющена варова мазилка. Зад нея се криеше може би голяма сграда. Покрай оградата пътят продължаваше право напред и имах добра видимост — сивата линия стигаше чак до нивите извън града. Десетина метра по-нататък имаше портал — две крила решетки, хванати заедно от навита няколко пъти верига с голям катинар. Изтичах до портата и надникнах вътре — имаше басейн и голяма сграда до него, вероятно помещаваща съблекални и администрация. Водата бе покрита с плътен килим от жълти и червени листа. Прозорците ме гледаха черни и празни като очните кухини на череп. Аз разклатих портите и веригата издрънча — не, бяха си затворени. Огледах се наляво и надясно — нямаше жива душа. Стъпих с един крак върху веригата и се надигнах да прескоча оттатък.
— Ей, ей, ей!
От сградата изтича стар циганин. Носеше изтъркана синя ватенка и стискаше градинско гребло с криви и ръждиви зъби. Той застана от другата страна на портала.
— Ко прайш ве? — попита ме възмутено той.
— Искам да вляза — отвърнах му.
— Ми ни можи, басейнот е затворен от години… Къде ши вли’аш…
— Стори ми се, че видях една приятелка, Ива, да влиза — рекох му. Той наклони глава и ме изгледа с насмешка.
— Видял си баба си да влизъ! Само аз съм тука веч’ три години. Чистъъ, пазъъ ей тъка. Аре, жив и здрав!
Бръкнах в джоба си. Стилетът ми беше под ръка. Можех да прехвърля оградата и да го изкормя, преди да вдигне греблото. И после какво? Убивам пазача на стария басейн, защото ми се е привидяла сянка в гората? Или защото не мога да открия с кого да си поприказвам? Или защото нямах волята да се разделя с Диана още преди седмици? Въздъхнах и поех обратно към града. Тополово започваше да губи чара си за мен.
До вечерта седях в стаята. Диана не благоволи да се прибере. Сигурен бях, че Смоленски, Симеонов и Манчуков са в играта и я подкрепят. Тайно се надявах поне Ива да не участва в някаква безумна схема, защото това щеше да убие хубавия спомен от парната баня и ваната. Стана тъмно — време беше да се пораздвижа и да видя какво се случва в центъра на Тополово.
Междувременно отвън вече се чуваше музика. От прозорците на стаята си виждах планината, но можех да предположа, че отпред, на площада, празненството е започнало. Когато излязох навън, видях, че публиката ми тази вечер ще е от стотици. Между уличните лампи бяха опънати цели мрежи със светлини, все едно е Коледа, а под тях бяха наредени десетки дървени маси и пейки. От няколко места пушеха скари, а пред самия вход на „Два елена“ се въртяха теленца на чеверме. На бързо изградената сцена в центъра на площада се бяха качили шестима цигани музиканти и радваха множеството с народна музика. Отвсякъде долиташе глъчка и виждах непознати лица. Чувах най-вече пожелания от типа на „Да си жив и здрав!“, „Да имаш пари да си купиш още една!“, „Догодина с нас в Анталия“ и други, все едно е Нова година.
Внезапно пред мен се озова Манчуков. Той беше с близо десет години по-млад от Симеонов и Смоленски, при това привлекателен. Диана поне се беше хванала с най-добре изглеждащия от тримата.
— Ооо, музиканта! — рече той приятелски. — Цял ден ми се губите! Дианчето къде е?
— На майната си! Защо не я потърсиш там? — отвърнах му аз и го подминах, преди да е осмислил отговора ми.
Завъртях се покрай една от скарите и си взех кебапче в питка — без пари, кметът черпеше. Осъзнах, че голяма част от хората наоколо са цигани. Новината за безплатния банкет навярно бе стигнала далеч извън пределите на Тополово. Мотивацията ми да свиря тази вечер рязко спадна. Открих едно неосветено кътче и се сврях да подиря минутка спокойствие. Оттук виждах целия площад. Извадих телефона, подарен ми насила от Диана и ѝ се обадих. Автоматичният глас любезно ми отговори, че телефонът на абоната е изключен или извън обхват. Дотук със сдобряването.
Хлапетиите започнаха да взривяват пиратки и фойерверки. Циганинът певец се дереше в имитация на Тони Стораро. Всички наоколо си пожелаваха да са здрави и богати — някой близо до мен изтърва бутилка с ракия и ме удари остра миризма на неуспешен домашен дестилат. За пореден път се замислих искам ли да свиря на това празненство.
Открих кмета, видях и Смоленски да говори с Манчуков. Никой от тях не водеше Диана със себе си. Хрумна ми, че може да си е намерила съвсем нова компания — тази вечер не липсваха нито богати чичковци, нито готини гъзари. Мнението ми за нея толкова бе паднало, че си я представях в какви ли не безумни сцени. Може би именно заради това, което си представях, не видях как се случи взривът.