Една секунда ми се губи — тази, в която нощта светна като ден, тъпанчетата ми завибрираха и ме обля топла вълна. След това всичко вече бе ясно — тичаха хора, гореше огън, писъци, писъци, писъци. Един запален мъж се търкаляше по земята. Друг носеше на ръце дете и се чудеше накъде да хукне. Някои гасяха пламъците с връхните си дрехи. Музиката, естествено, беше спряла. Горящият, после осъзнах, бе шишкавият акордеонист.
В следващия миг вече помагах да гасят огъня, който бе обхванал сцената — участвах в жива верига, която подаваше кофа след кофа. Когато гасенето свърши, усетих нечии силни ръце на раменете си — беше Смоленски. Лицето му бе почерняло от сажди и мустаците му изглеждаха много по-бели.
— Слушай ме, свири! Качи се на тази сцена и свири! Веднага!
Огледах се — празник вече нямаше. Масите и пейките бяха съборени, отвсякъде се издигаше пушек, новите дрехи на мнозина бяха станали на парцали. Гледаха ме черни, кървави и ужасени лица. Смоленски беше прав. Аз се изкачих върху това, което бе останало от сцената, и извадих китарата. Трябваше им музика, която да прогони ужаса; музика, която да влезе в сърцата; музиката, която аз можех да им дам.
Наведох се ниско над китарата и дръпнах струна, за да призова първия спасителен акорд.
И тогава се случи немислимото.
Едва я докоснах и струната се скъса.
За част от секундата тънката метална нишка се изви като камшик и разсече лицето ми. Пръстите ми се разтвориха и китарата падна чак долу, на земята. Чух как се късат и останалите струни. Стоях там горе, невярващ, покрил с длани лицето си, гледах между пръстите си онези черни, кървави и ужасени лица и мислех само за едно-единствено нещо: ще остане белег, ще остане белег, ще остане белег… А белегът се вижда. Белегът се помни. Белегът може да бъде потърсен и намерен…
Седях на стол в центъра на ресторант „Два елена“ и притисках към лицето си напоена с риванол кърпа. Раната беше дълга и повърхностна, нямаше да имам нужда от шевове. Залата гъмжеше от народ — всички говореха за случилото се. Кметът Симеонов и Смоленски обсъждаха с други двама мъже откъде децата са взели пиратка с такъв мощен заряд. Момчето, което я беше изпуснало, бе останало без ръка. Двамата местни полицаи седяха до изхода с мрачни лица.
Накрая Симеонов и Смоленски се скараха, Смоленски се прибра в кабинета си, а Симеонов разпореди на един от хората си:
— Извикайте Ива!
Това вече бе нещо добро. След като Диана така и не благоволи да провери дали съм добре, когато целият град видя какво ме сполетя, се радвах, че ще дойде поне Ива. Побърквах се сред всички тези непознати, които ме гледаха с подозрение.
След десетина минути полицаите отвориха вратата и в ресторанта влезе Ива. Крачеше уверено и гледаше студено. На лицето ѝ нямаше и помен от усмивка. Носеше синьо манто, което стигаше до земята. В ръце държеше керамична чаена чаша. Никак не приличаше на Ива от парната баня.
Лично Симеонов ѝ издърпа един стол и тя седна недалеч от мен, държейки чашата на коленете си. Погледът ѝ обходи присъстващите — всеки сведе глава. Учудих се на имиджа, който имаше това момиче в Тополово. И казвайки момиче, го казвам вече с леко съмнение — очите ѝ не изглеждаха никак младежки. Ако не бях усещал отблизо голата ѝ кожа, щях да предположа, че е на доста повече от деветнадесет.
— Защо ме извика, кмете? — попита Ива. Мне, нищо неуверено в този глас.
— Мила Ива, вярваме, че някой е нарушил обичая днес — започна колебливо Симеонов. — Твърде много инциденти, това е нетипично. Май някой от нас сериозно е нарушил правилата и здраво е ангажирал вниманието на дяволите.
— Ще видим… — рече Ива. — Кой днес е имал проблеми?
Напред изкараха стареца с навехнатия крак, на когото бях помогнал да стигне до града по-рано днес. Той разправи как бил пропаднал в дупката и лежал безпомощно, докато един младеж наблизо не го чул и не го завел до дома му. Споменавайки „младежа“ той махна с бастуна си към мен. Ива ме погледна и повдигна вежди.
— Случило се е извън града, нали?
— Да, сладка моя, извън града — потвърди дядото. — Чиста случайност!
Докато върнат стареца обратно, някъде назад зад гърба си чух боричкане и препирня от няколко гласа. След като това привлече и вниманието на Ива, долових леки стъпки и до мен застана някакво момче.
— Ти какво имаш да ми кажеш? — попита го Ива.
— Прекрасна Ива, аз днес си счупих зъб, докато ядях закуска на леля Рада. Тя после ме би! — отвърна момчето.